Поклатих глава.
— Четири години без пет седмици. После тя умря. Кас умря. Целият ми живот се срина. Не мина много време и аз загубих всичко. Подслоних се в една изоставена колиба. Опитах се да запазя някои от вещите на Кас, но скоро загубих и тях. Нищо не ми остана от нея. Я ми кажете сега, как мога да бъда сигурен, че всичко не е било само сън?
Помислих си, че старецът също може да е омагьосан като хората в дървения павилион, и затова казах:
— Не бих могъл да преценя. Може би е било просто сън, както предполагаш. Аз мисля, че се измъчваш твърде много.
Настроението му се промени в миг, точно както се сменят настроенията на децата, и той се засмя.
— Млади ми господарю, не е трудно да се досети човек, че въпреки дрехите, които носите под тази мантия, вие не сте инквизитор. Наистина ми се иска да можех да ви прекарам на другия бряг, вас и вашата компаньонка. Но тъй като не мога, ще ви препоръчам един познат по-надолу по брега. Той има по-голяма лодка. Кажете му, че го моля да ви преведе на другия бряг.
Благодарих на стареца и забързах след Аджиа, която вече се бе отдалечила значително. Тя накуцваше и аз едва сега си спомних колко път й се бе наложило да измине днес с мен, след като си бе навехнала крака. Прииска ми се да стигна по-бързо до нея, за да я прегърна и да й предложа опора. Хукнах и това ме доведе до една от онези грешки, които отпърво ни се струват фатални и унизителни, но след време предизвикат у нас единствено смях.
Без да се усетя, в стремежа си да скъся разстоянието, аз се приближих твърде много до брега, подхлъзнах се и в следващия миг се озовах в леденостудената, кафеникава вода. За един кратък миг изпитах отново ужаса пред възможността да се удавя, но после успях бързо да покажа главата си над повърхността. Изплюх водата, която бях погълнал и отметнах влажната качулка на пелерината от главата си.
Бях започнал да си възвръщам самообладанието, когато осъзнах, че Терминус Ест вече не е на гърба ми. Възможността да го изгубя ми се стори по-ужасна дори от самата смърт. Гмурнах се веднага, без дори да си направя труда да си събуя ботушите преди това. Отворих очи и се втренчих през осеяната с коренищата на водни растения вода. Същите коренища, които някога замалко не ме удавиха, сега бяха спасили моя меч от почти сигурно изгубване. Терминус Ест се бе заплел в тях само на около три метра под повърхността. Ако го бях изпуснал малко по-встрани едва ли щях някога да успея да го открия сред тинята на дъното. Сграбчих с огромно облекчение благословените очертания на ониксовата му ръкохватка и понечих да изплувам отново.
В същия миг обаче, другата ми ръка докосна предмет от съвсем друго естество. Беше човешка ръка, която стисна дланта ми. Сграбчването на меча и необичайното ръкостискане станаха толкова едновременно, че ми се стори, че някой просто ми връчва Терминус Ест, точно като Девата от празничната церемония в параклиса на нашето братство. Отначало изпитах прилив на опияняваща благодарност, но в следващия миг ужасът ми се завърна с пълна сила. Ръката като че ли нямаше никакво намерение да ме пуска и безмилостно ме завличаше към дъното.
23
ХИЛДЕГРИН
С последните сили, които ми бяха останали, успях все пак да закача отново Терминус Ест за подводните коренища и да ги сграбча с вече свободната си ръка.
Някой ме хвана за китката. Погледнах нагоре, очаквайки да видя Аджиа, но вместо това зърнах друга жена, още по-млада от нея, с разпиляна под водата руса коса. Забравил къде точно се намирам, отворих уста, за да й благодаря, и погълнах вода. Момичето ме дръпна нагоре, аз също напрегнах мускулите си и не след дълго главата ми отново се озова над повърхността на водата.
Не знам колко време съм останал там. Усещах само колко студена е водата и че тялото ми е на път да се вкочани. Дробовете ми се бореха отчаяно, за да поемат колкото се може въздух. Чух нечий глас (май беше мъжки), който каза: „Измъкни го навън, иначе пак ще потъне.“ Сграбчиха ме за колана и ме изтеглиха. След още няколко минути успях да се изправя, макар краката ми да трепереха неудържимо.
Първо видях Аджиа, после русото момиче, което ми бе помогнало, а малко по-встрани и един едър, червендалест мъжага. Аджиа ме попита как е станало всичко и въпреки че още не бях съвсем на себе си, аз забелязах как бе пребледняло лицето й.
— Дай му време да се съвземе — каза здравенякът. — Ей сега ще се оправи. — После попита: — В името на огнената Флегетон, коя си ти?
Погледът му се бе спрял на русото момиче, което изглеждаше не по-малко объркано от мен самия.
— Д-д-д… — заекна тя, после махна ръка и замълча.
Беше оплескана с кал от главата до петите, а и дрехите й приличаха на дрипи.
Мъжът попита Аджиа:
— Откъде се взе тя?
— Не знам. Когато се обърнах назад, за да видя защо се бави Севериън, тя тъкмо го измъкваше на брега.
— И добре, че го е направила. Мислиш ли, че е луда? Или пък е омагьосана да бъде на това място?
— Каквато и да е, тя ме спаси — казах аз. — Не можеш ли да й дадеш нещо, с което да се наметне? Сигурно умира от студ. — По това време вече се бях съвзел достатъчно, за да усетя, че и аз самият умирам от студ.
Здравенякът поклати глава и се загърна още по-плътно в тежката си вълнена наметка.
— Не и преди да се измие, а единственият начин да се измие е като отново цопне във водата. Затова пък имам нещо дори по-подходящо за случая. — Той измъкна от джоба си метална манерка с формата на куче и ми я подаде.
Кокалът, стърчащ от устата на кучето, се оказа тапа. Предложих манерката на русото момиче, което отначало сякаш не се сещаше какво да прави с нея. Аджиа я взе от ръцете й, гаврътна няколко глътки и ми я подаде. Съдържанието имаше вкус на сливова ракия. Питието жарна приятно гърлото ми и отми гадния вкус на езерната вода. Когато отлепих манерката от устните си и затъкнах кокала обратно в устата на кучето, търбухът му май беше вече наполовина празен.
— Тъй… — изпъшка доволно едрият мъж. — А сега май би трябвало да ми кажете кои сте вие и какво правите тук. Само не се опитвайте да ме метнете, че сте дошли просто да разгледате градината. Нагледал съм се на достатъчно посетители, за да мога да ги позная поне от един хвърлей разстояние. — Той погледна към мен. — Да започнем с тази хубавка мантия, дето си се загърнал с нея.
— Той е благородник и е призован на дуел — изстреля Аджиа, преди да съм успял да отворя уста. — Тук сме, за да му намерим аверн.
— Колкото до него, добре, да речем. Ами ти? Мислиш ли, че не съм забелязал странната рокля и босите ти крака?
— Не съм казвала, че съм с неговото потекло. Колкото до обувките ми, оставих ги отвън, за да не ги съсипя в това мочурище.
Мъжагата кимна по начин, от който не стана ясно дали й е повярвал или не.
— Сега ти, златокоске. Госпожицата с бродираната рокличка вече каза, че не те познава. А като гледам и шаранчето, дето си го измъкнала, знае за теб, колкото знам и аз, демек нищо. Може би дори още по-малко. Е, коя си ти?
— Доркас — преглътна русото момиче.
— И как се озова тук, Доркас? И какво си правила във водата? Като те гледам, няма къде другаде да си била. Няма начин да си се намокрила чак толкова, докато издърпваше този приятел на брега.
Страните на момичето бяха поруменели от ракията, но лицето й си оставаше все така безизразно. И малко учудено, може би.
— Не знам — прошепна тя.
— Не помниш ли как си се озовала тук? — попита я Аджиа.
Доркас поклати глава.
— Кое е тогава последното нещо, за което си спомняш?
Последва дълго мълчание. Вятърът като че ли се бе усилил и въпреки силното питие, аз се усетих адски премръзнал.
— Стоях до един прозорец… — смънка накрая Доркас. — През прозореца се виждаха хубави неща. Кутийки, подноси… и едно разпятие.