— Хубави неща, казваш? — изпръхтя здравенякът. — Може и да са били хубави, въпросът е ти дали си била там.
— Тя е луда — каза Аджиа. — Или някой се е грижил за нея и тя му се е изплъзнала, или пък няма кой да се грижи за нея, което ми се струва по-вероятно, като гледам в какво състояния са дрехите й. Трябва да се е промъкнала тук без кураторите да я забележат.
— А може би някой я е праснал по главата, после й е свил нещата и я зарязал тук, като е мислел, че е мъртва. А може и да са я докарали за потапяне, а тя да е била само болна или изпаднала в несвяст. После се е съвзела от студената вода.
— Тогава онези, които са я донесли, щяха да видят това.
— Чувал съм да казват, че някои са престоявали и по-дълго под водата, преди да се свестят. Но както и да е попаднала тук, това вече няма значение. Според мен трябва да разберем коя е и откъде е дошла.
Бях свалил кафявата си мантия и се опитвах да изцедя плаща си. Чух Аджиа да казва:
— Ти ни разпита на бърза ръка, но не каза нищо за себе си. Кой си ти?
— Имате пълното право да знаете кой съм — каза мъжът. — При това ще ви отговоря далеч по-точно, отколкото ми отговорихте вие. Едва след това ще мога да се заема със задълженията си. Дойдох тук, защото видях, че младият благородник се дави. Всеки свестен човек на мое място би го направил. Но аз също си имам неотложни дела за вършене.
Той свали високата си шапка и след кратко ровичкане измъкна от нея някаква мазна визитка, около два пъти по-голяма от онези, които бях виждал в Цитаделата. Подаде я на Аджиа, а аз надзърнах над рамото й. Върху картичката с префърцунен шрифт бе изписано:
— Ей този съм аз, парцалива госпожичке и млади ми господинчо. Надявам се, че не се обиждаш дето те наричам така, първо, защото си по-млад от мен, и второ, тъй като ми се струваш по-млад дори от госпожичката. И тъй, аз тръгвам.
Аз го спрях.
— Преди да падна във водата, срещнах един старец с малка лодка, който ми каза, че тук някъде трябвало да има човек, който можел да ни прекара до другия бряг. Мисля, че имаше предвид теб. Е, ще ни прекараш ли?
— А, онзи, дето си търси жената. Да, той винаги се е държал приятелски с мен и щом ви препоръчва, май ще трябва да ви помогна. Моята лодка може да събере четирима души.
Мъжагата ни махна да го последваме.
— Тя няма да дойде с нас — каза Аджиа.
Ала Доркас ни следваше на известно разстояние и изглеждаше така изгубена, че аз изостанах малко, за да я успокоя.
— Ще ти услужа с мантията си — прошепнах й аз. — Тя е не по-малко мокра от теб, но ако тръгнеш право по пътеката, не след дълго ще се озовеш в коридора, където е по-топло и по-сухо. После можеш да потърсиш една врата, на която пише „Джунглата“. В тази градина слънцето грее достатъчно силно, за да успееш да се сгрееш.
Млъкнах за миг и тутакси си спомних за ужасяващия рев, който бях чул в джунглата. Добре че Доркас не даваше никакви видими признаци, че е чула предложението ми. Нещо в изражението й ме караше да си мисля, че се страхува от Аджиа. Тя гледаше някак безпомощно, като човек, който без да иска е разочаровал някого. Въпреки това не бях никак сигурен, че Доркас си дава някаква сметка за света, който я заобикаля, повече от някой сомнамбул, да речем.
Почувствах се гузен, че не съм успял да разсея поне малко тъгата й, аз продължих:
— В коридора има един мъж, кураторът. Сигурен съм, че той ще се опита поне да ти намери някакви дрехи и огън, на който да се сгрееш.
Вятърът заметна кестенявата коса на Аджиа и тя се обърна към нас.
— Просякините в този град са твърде много, за да седне човек да се кахъри за тях. Не можеш да й помогнеш с нищо, Севериън.
Дочул репликата на Аджиа, Хилдегрин ни хвърли един поглед през рамо.
— Знам една жена, която може би ще я приеме. Ще я измие и сигурно ще й даде някакви дрехи. Като я гледам така, хич не е за изхвърляне, макар да се е окаляла до ушите.
— Ти какво всъщност правиш тук? — тросна му се Аджиа. — Разбрах, че наемаш черноработници, поне така пише във визитката ти, но по каква работа си дошъл тук?
— Ти сама го каза, госпожичке, по работа. По моя си работа.
Доркас започна да трепери.
— Честна дума — настоях аз, — ако просто се върнеш назад, няма начин да не откриеш коридора. Там е доста по-топло от тук. Но не ходи в джунглата. Можеш да поседнеш в Пясъчната градина и там да се изсушиш.
Нещо от казаното изглежда докосна съзнанието й.
— Да — прошепна тя. — Да.
— Пясъчната градина? Искаш ли да отидеш там?
— Слънце — промълви Доркас едва чуто.
— Ей го и старото ми корито — обяви Хилдегрин. — Като сме толкова много, ще трябва да помислим как точно да се настаним в нея. Седнете ли в лодката, гледайте да не шавате много-много, защото може да се обърнем. Едната жена отпред, ако обичате, а другата да седне отзад, заедно с младия господин.
— С удоволствие бих поел едното гребло — казах аз.
— Гребал ли си някога преди? Знаех си, че не си. Не, по-добре седни отзад, както ти казах. Да гребеш с две гребла, не е кой знае колко по-трудно от гребането с едно. Возил съм по половин дузина пътници в тая лодка и пак съм гребал сам.
И лодката му, като него самия, изглеждаше широка, груба и трудноподвижна. Носът и кърмата й бяха четвъртити, макар и леко стеснени, а единствените напречни ребра се намираха точно под халките на греблата. Хелдегрин се качи първи и с помощта само на едно гребло успя умело да приближи лодката до брега, така че да можем да се качим, без да се намокрим особено.
— Ти — каза Аджиа и хвана Доркас за ръката, — седни отпред.
Доркас понечи да й се подчини, но Хилдегрин я спря.
— Ще ме извиняваш, госпожичке, но предпочитам ти да седнеш на носа. Искам да наглеждам малката, докато греба. Както сама виждаш, на нея нещо не й е наред, затова трябва да я държа под око. Бог знае какво може да й хрумне.
Най-неочаквано и Доркас реши да се включи в разговора.
— Аз не съм луда — каза тя. — Само се чувствам така, сякаш… току-що са ме събудили.
Хилдегрин все пак я накара да седне отзад.
— И тъй — каза той, докато отблъскваше лодката от брега, — предстои ви да преживеете нещо, което никога няма да забравите. Сега ще прекосите Езерото на птиците, което се намира точно в средата на Градината на вечния сън.
И греблата му се забиха във водата, издавайки звук, който ми се стори някак меланхоличен.
Попитах защо са го нарекли Езерото на птиците.
— Според мен, защото в него често намират мъртви птици. А може и да е заради многото птици наоколо. Хората не обичат смъртта. Рисуват я по какви ли не отвратителни начини. Но за птиците тя е просто добър приятел. Смъртта, искам да кажа. Там, където мъртвите хора са повече от живите, човек винаги може да види страшно много птици. Поне според мен.
Аз си спомних за нашия некропол и кимнах.
— Ако се вгледате сега над рамото ми, ще видите доста неща, които нямаше как да мернете от другия бряг, най-вече заради храсталаците. Може би виждате, ако не е прекалено мъгливо, чак докъде се простира градината. Виждате ли как там някъде мочурището преминава в гора?
Аз кимнах, Доркас също.
— Някой решил, че тази градина трябва да прилича на кратера на застинал вулкан. Или на устата на мъртвец, казват някои, но аз не мисля така.
Двамата с Доркас отново кимнахме. Аджиа седеше на не повече от три крачки от нас, но аз не можех да я видя, тъй като широките рамене на Хилдегрин я скриваха изцяло.
— Ей там — продължи той, тръсвайки енергично брадичката си, за да ни покаже посоката, — сигурно вече виждате едно черно петно. Някъде на границата между езерото и мочурището. Това е пещерата на Кумаен — жената, която знае всичко за миналото, бъдещето и всичко останало. Някои твърдят, че цялото това място е било построено заради нея, но аз не го вярвам.