— Как е възможно това? — кротко попита Доркас.
Хилдегрин й отвърна:
— Казват, че Самодържецът я искал тук, за да може да дойде и да говори с нея, без да му се налага да прекоси половината свят. Не знам дали е така, но понякога тук се появяват странни хора, а под широките им наметала току проблясват скъпоценни камъни и стомана. Не ги знам кои са, пък не ми и трябва. Колкото до нея, бъдещето не ме тревожи, а миналото си вече го знам, тъй че не виждам защо трябва да ходя до пещерата. Но там често ходят хора, които искат да разберат дали бракът им ще бъде щастлив или дали ще им провърви в някое търговско начинание. Казват, че някои от тях не се връщали.
Почти бяхме достигнали центъра на езерото. Градината на вечния сън се възправяше около нас като огромна купа с покрити със сивкавозеленикав мъх стени. Все още ми беше доста студено, отчасти заради факта, че просто седях неподвижен, вместо да се стопля с гребане. Хрумна ми неприятната мисъл, че тази странна вода може да е повредила някак си острието на Терминус Ест. Изведнъж ми се прииска да го измъкна веднага от ножницата, за да подсуша острието му и да го полея със смазка, но въпреки това не го направих. Като че ли странната магия на това място ми забраняваше да го сторя. А градината наистина беше омагьосана. Можех почти да чуя нейното жужене, извиращо сякаш от причудливата вода с цвят на чай. Сякаш тих хор напяваше заклинания на непознат за мен език. Мисля, че всички го усещаха, дори Хилдегрин и Аджиа.
24
ЦВЕТЕТО НА ЗАБВЕНИЕТО
Доркас се наведе над водата, откъсна една бяла лилия и я сложи в косата си. С изключение на малък участък в самото начало на градината, никъде не бях мярнал каквото и да е цвете. Огледах се наоколо, за да зърна други лилии, но не открих нищо.
Нима беше възможно цветето да се е появило само защото Доркас се бе навела, за да го откъсне? Ако пишех тези редове през деня, вместо след полунощ, сигурно бих тръснал глава в неверие, но сега си мисля иначе. Може би заради думите на Хилдегрин, който бе намекнал, че тази градина всъщност се намира от другата страна на нашия свят. Още учителят Малрубиус ме бе учил, че там всичко е обърнато — на юг е студено, на север горещо, през нощта е светло, през деня мрачно, а снегът вали през лятото. Изглежда това беше и обяснението за пронизващия студ в разгара на лятото. Освен това, макар да беше все още ден, светлината си правеше странни шеги със зрението ми.
Създателят поддържа всичко в равновесие, а теолозите твърдят, че светлината е негово отражение. Тогава защо в мрака, редът във вселената да не губи от силата си, а цветята да не се появяват от нищото? Може би след като затворим очи нощем, над света се възцарява хаосът. А кой знае, може би именно тази липса на порядък, която нашите несъвършени и заслепени от светлината очи възприемат като мрак, да представлява всъщност истинската реалност?
Вятърът довя отнякъде мъгла, която се спусна ниско над водата. Бях чувал да казват, че вещиците били способни да създават мъгла от нищото, но не го вярвах, тъй като никога не бях срещал вещица, макар кулата им в Цитаделата да беше в съседство с нашата.
Хилдегрин се приведе към мен, без да спира да гребе и ми каза тихо:
— Решил си, че отиваш на сигурна смърт. Чете се по лицето ти. Смяташ, че ще те убият в двубоя, който и да е противникът ти.
— Грешиш — отвърнах му спокойно, — не мислех за двубоя, а за смъртта си още по-малко.
Почти на ухото ми, толкова тихичко, че дори Хилдегрин не я чу, Доркас прошепна:
— Напротив, мислеше и за това. Лицето ти е изпълнено с красота и е благородно по свой особен начин. Когато светът наоколо е ужасен, мислите са извисени, белязани от изящество и величие.
Обърнах се към нея, за да я погледна в очите, мислейки, че ми се подиграва, но не беше така.
— Този свят е изпълнен наполовина със зло и наполовина с добро. Ние можем да допуснем в мислите си по-малко или повече от едното или от другото, но от това съотношението между тях няма да се промени.
— И все пак аз бих опитал да изтласкам цялото зло от мислите си, за да надделее доброто в света — отвърнах й аз, без да знам дори защо отвръщам на безсмислената й реплика.
— По-скоро доброто би се огънало. Но и аз съм като теб — ако можех бих върнала времето назад.
— Освен това не мисля, че красивите или пък мъдрите мисли зависят по някакъв начин от неприятностите, които те сполетяват.
— Не казах „красиви мисли“, а „мисли, белязани от изящество и величие“, макар изяществото и величието също да са отражение на красотата. Нека ти покажа, какво имах предвид. — Тя вдигна дясната ми ръка, пъхна я сред дрипите си и я притисна към голите си гърди. Усетих приятната твърдост на зърната й, нежността на топлата й, кадифена плът. — Кажи сега, какви мисли те споходиха? Не ти ли се струва светът малко по-сладък отпреди?
— Къде си научила всичко това? — попитах стреснато.
Миг по-късно лицето й отново придоби предишната си безизразност и единственото доказателство за внезапния, съживил я порив, останаха двете кристални сълзи, които се стекоха по страните й.
Брегът, на който растяха аверните се оказа не толкова блатист. Почувствах се някак странно, когато след няколкочасовото газене из тинята на отсрещния бряг, стъпих отново на що-годе твърда почва. Аверните вече не представляваха онова размазаното петно, което бях видял отдалеч, а растения със специфичен цвят, форма и височина. Хвърлих им няколко бързи погледа и попитах:
— Те не са оттук, нали? От Ърт, искам да кажа.
Никой не ми отговори. Май бях задал въпроса си твърде тихо, за да ме чуе някой, освен може би Доркас.
Аверните изглеждаха някак неестествено, с почти геометрични очертания. Очевидно беше, че са се появили под лъчите на нечие чуждо слънце. Листата им имаха цвета на скарабей и бяха обсипани с ярки петънца.
Когато се приближихме още повече, забелязах, че листата са по-големи, отколкото ми се бе сторило отначало, и имат формата на саби, с остър връх и твърд, режещ ръб, който би задоволил дори учителя Гурлойс. За разлика от тях цветчетата на аверните бяха нежни и девствено бели.
— Добрият тон изисква ти сам да си избереш растение, Севериън — каза Аджиа, — но аз ще дойда с теб и ще ти помогна. Номерът е да хванеш стеблото малко под най-ниските листа и да го прекършиш с рязко движение.
Хилдегрин я хвана за рамото.
— Как ли пък не. — После се обърна към мен: — Вървете сам, млади господарю. Аз ще отведа тези женски настрани.
Аз вече бях направил няколко крачки към аверните, но неговият глас ме накара да спра за миг. Добре, че Доркас извика — „Внимавай!“, и това ми позволи да се престоря, че съм спрял именно заради нейното предупреждение.
Истината беше по-различна. Още откакто бях мярнал Хилдегрин за пръв път, не ме напускаше натрапчивата мисъл, че сме се срещали и преди, но едва сега това усещане бе успяло буквално да ме парализира за секунда.
Както вече казах, аз не забравям нищо, но понякога ми е нужно време, за да изровя някое лице или факт от паметта си. След злополучното си падане в ледената вода така и не бях успял да разгледам лицето на Хилдегрин достатъчно добре, но когато той каза: „Ще отведа тези женски настрани“, нещо изведнъж ми проблесна. Та това беше помощникът на Водалус от онази знаменателна нощ в некропола, едрият мъж с лопатата. Миг след това в съзнанието ми изплува и името му — Рачо.
— Листата са отровни — извика Аджиа. — Ако увиеш мантията около ръката си, това ще ти осигури известна защита, но гледай все пак да не ги докосваш. И бъди нащрек! Аверните са винаги по-близко до теб, отколкото си мислиш.
Кимнах, за да й покажа, че съм разбрал.
Не знам дали аверните са смъртоносни и в своя собствен свят. Може би не са. Може би единствено фактът, че този техен свят е толкова различен от нашия, ги прави опасни за нас. Почвата около стъблата на растенията беше покрита с къса, гъста и много нежна тревица, каквато не бях виждал преди, и сред тази тревица бяха нападали безброй мъртви буболечки, сред които се белееха костите на мъртви птици.