— За това сукалче? За тази нещастна девственица? Тя няма дори да го помирише. Освен това от кураж се нуждае не тя, а ти.
Аз заявих (не съвсем искрено), че не се страхувам.
— Така ви искам! — възкликна възторжено тлъстият съдържател. — Никакъв страх, никакви празни мисли за смисъла на живота и стойността на последните му мигове. Точно онези, които си пълнят главите с подобни глупости, най-често не се връщат от полето, уверявам ви! Сега, доколкото си спомням, вие се канехте да си поръчате вечеря. За вас и вашите две млади дами, предполагам?
— Вече я поръчахме — казах аз.
— За поръчване, поръчахте я, но не ми предплатихте нищо, това имах предвид. Нека не забравяме също за виното и за тези превъзходни сладкиши. Те не са за сметка на заведението. За вечерята ще искам три орикалка в предплата и още два, след като ви бъде сервирана.
— А ако не дойда, за да си я получа?
— Тогава няма да ви се наложи да плащате другите два орикалка, млади ми господине. Вие как мислите, че успявам да поддържам толкова ниски цени?
Безочливата му прямота ме обезоръжи напълно и аз му платих на мига, след което той бързичко се изнесе.
Аджиа надзърна любопитно зад паравана, където се миеше Доркас, после се отпусна отново в шезлонга си, взе си сладкиш от подноса и се зае да пресуши остатъка от виното.
— Чудя се — каза тя, — дали няма някакъв начин да затворим момиченцето зад този параван. Да го подпрем с някой стол или нещо подобно. Така бихме могли да се усамотим за известно време, само че нищо чудно малката да ни прекъсне на най-интересното.
Тъкмо се канех да направя някоя закачлива забележка, когато забелязах изпод подноса, точно откъм моята страна, да се подава бележка.
— Е, това вече е прекалено — казах. — Първо ме предизвикват на дуел, без да знам защо, а сега почнаха да ми подхвърлят и тайнствени бележки.
Аджиа се приближи, за да погледне.
— Какви ги приказваш? Кога успя да се напиеш?
Сложих ръка на приятно закръгленото й бедро и тъй като тя не се възпротиви, използвах удобния случай, за да я придърпам в скута си.
— Какво ли пише вътре? „Негово Величество се нуждае от помощта ви. Яхвайте веднага коня…“ „Ще познаете нашия пратеник по розовата перука…“ „Пазете се от Еднокракия…“
— Искам да прочета бележката, а ти ме разсейваш — отбелязах аз.
Разпраното парче плат пак се бе смъкнало кажи-речи до кръста й.
— Прикрий гърдите ми с ръка и така ще можеш да се съсредоточиш — предложи тя.
Последвах съвета й, без да обръщам внимание на бележката.
— Това наистина е прекалено, както вече казах. Първо онзи северняк и неговото предизвикателство, после Хилдегрин, сега това. Аз споменах ли ти за благородната Текла?
— На няколко пъти, докато се разхождахме.
— Бях влюбен в нея. Тя четеше доста. Не че в тъмницата имаше кой знае какъв избор от забавления. Заедно често се смеехме на някоя любопитна историйка, която тя беше прочела в някоя от книгите. Особено ме забавляваха писанията за обикновени хорица, въвлечени в мелодраматични премеждия, за които не са ни най-малко подготвени.
Аджиа се засмя с мен и после ме целуна, доста продължително при това. След като устните ни бавно се отделиха, тя каза:
— Какво ще кажеш за Хилдегрин? На мен ми се стори безобиден.
Взех си бисквита от подноса, разчупих я и сложих едната половина в разтворената уста на Аджиа.
— Преди известно време спасих живота на един човек на име Водалус…
Аджиа се задави и се отблъсна леко от мен.
— Водалус? Шегуваш се!
— Ни най-малко. Така го нарече неговият приятел. Аз бях кажи-речи още момче, но успях да отклоня един смъртоносен удар от главата му. Брадвата със сигурност щеше да пръсне черепа му. Той ми даде един крисос.
— Чакай малко. Какво общо има това с Хилдегрин?
— През онази нощ с Водалус имаше един мъж и една жена. Враговете им ги застигнаха и Водалус остана последен, за да ги спре и да осигури бягството на жената. (Реших, че ще е по-разумно да не споменавам за изровения труп и за това, че бях убил човека с брадвата.)
— Продължавай, слушам те.
— Хилдегрин беше мъжът с Водалус, това е. Ако го бях срещнал преди северняка, щях поне да имам някаква представа защо офицер от гвардията на Самодържеца иска да се бие с мен, както и какво прави тази странна бележка на масата ми. Знаеш ли, с благородната Текла често се смеехме на историйките за дворцови интриги с маскирани пратеници и подхвърлени бележници. Какво има, Аджиа?
— Сигурно ме смяташ за отблъскваща. Толкова ли съм грозна?
— Прекрасна си, но имаш доста отнесен вид. Май малко бързо обърна чашите с вино.
— Добре тогава.
Тя скочи на крака, освободи с едно рязко движение някаква скрита закопчалка на странната си рокля и тя се свлече в краката й. Вече бях виждал Аджиа гола в шатрата на Пелерините, но сега беше по-различно. Дали заради последните лъчи на залязващото слънце, които хвърляха бронзовите си отблясъци върху стройното й голо тяло, дали заради жеста, с който без всякакъв излишен свян разкри пред мен най-съкровените кътчета на своята женственост, или пък заради изпитото вино, привличането, което изпитах тогава към нея, беше почти неудържимо. Почувствах се оглупял от възбуда, със сковано лице и вдървен език, когато притиснах горещата й плът към студеното си тяло.
— Севериън, почакай. Каквото и да си мислиш за мен, аз все пак не съм проститутка. Имам едно условие.
— Какво е то?
— Трябва да ми обещаеш, че няма да прочетеш тази бележка. Хвърли я в мангала. Още сега!
Освободих я от прегръдката си и отстъпих назад.
От ъгълчетата на очите й, като изворчета от скална пукнатина, рукнаха сълзи.
— Де да можеше да видиш изражението си отстрани, Севериън. Не, не знам какво пише в нея. Просто… Никога ли не си чувал за шестото чувство на жените? Наречи го суеверие, ако искаш.
Страстта бе почти изтляла във вените ми. Бях едновременно изплашен и ядосан, макар да не знаех защо точно.
— В Цитаделата има женско братство и жените от него твърдят, че притежават нещо подобно. Но те не са нито толкова красиви, нито толкова стройни, колкото си ти.
— Не казвам, че съм с нещо по-различна от всяка друга жена. Но моля те, послушай съвета ми. Никога преди не съм имала толкова ясно и толкова силно предчувствие за нещо. Изгори тази бележка.
— Някой се опитва да ме предупреди за нещо, а ти искаш да изгоря бележката. Попитах те дали севернякът е твой любовник, ти каза, че не е и аз ти повярвах.
Тя понечи да каже нещо, но аз й махнах с ръка да замълчи.
— Все още ти вярвам. По гласа ти личеше, че казваш истината. И все пак си мисля, че сега се опитваш да ме предадеш по някакъв начин. Кажи ми, че не е така. Кажи ми, че действията ти се ръководят само от загриженост за мен и от нищо друго.
— Севериън…
— Кажи ми го!
— Севериън, ние се запознахме тази сутрин. Аз почти не те познавам, ти мен също. Не искаш ли твърде много от мен? Опитвах се да ти помогна от време на време. Сега също се опитвам да ти помогна.
— Облечи се.
Измъкнах бележката изпод подноса. Тя се спусна към мен, но аз успях лесно да я задържа и само с една ръка. Бележката беше изписана с разкривен, почти неразбираем почерк, сякаш авторът й бе бързал ужасно. Едва успях да различа няколко думи.
— Можех да те блъсна и да изгоря проклетата бележка. Точно това трябваше да направя. Севериън, пусни ме…
— Замълчи.
— Жалко, че брат ми продаде любимия ми нож миналата седмица. Сега като нищо щях да те пробода с него!
— А ако се замислиш, може и ножът да е все още скрит в роклята ти, която е ей там — казах аз и след това я отблъснах силно. После отидох в едно по-добре осветено ъгълче и прочетох следното:
„Жената с теб е идвала тук и преди. Не й се доверявай. Трудо каза, че мъжът е инквизитор. Ти си моя майка, ела пак.“