Едно мърляво момче изникна зад дънера на дървото и избърса носа си с ръкав.
— Няма го там, господарю.
— Е, къде е тогава? Върви го потърси.
Все още стоях загледан в точещата се тълпа.
— И всички ли отиват на Полето на двубоите?
Тогава май за пръв път осъзнах, че шансовете ми да доживея поръчаната и предплатена вечеря не са никак големи. Изведнъж ми се стори ужасно глупаво да се занимавам точно в този момент с някаква си бележка.
— Е, не всички ще се бият, разбира се. Повечето са зяпачи. Някои от тях идват само по веднъж, просто за да видят някой, за когото са чували, чели или дори научили от някоя героична песен. Има и цял куп безделници, които са дошли само за да пресушат поредната бутилка на някое по-интересно място.
— Има обаче и такива, които идват всяка вечер. Има майстори на едно или най-много две оръжия, които идват, за да усвоят нови техники. След вашата победа, сеньор, поне двама или трима ще пожелаят да ви почерпят. Ако се хванете на въдицата им, със сигурност ще започнат да ви разпитват къде сте сгрешил, или пък къде според вас е сгрешил вашият противник, и после задължително ще започнат да спорят с вас.
— Нашата вечеря ще бъде в тесен кръг — уточних аз и още преди съм изрекъл фразата си до края, чух зад гърба си тихичкото пошляпване на боси стъпала по земята. Доркас и Аджиа се спускаха по витата стълба. Скоро ги мернах. Аджиа носеше аверна, който като че ли бе избуял с настъпването на нощта.
Вече споменах какво силно влечение изпитвах към Аджиа. Често когато говорим за жени, ние мъжете твърдим, че любовта и страстта са две различни неща. И жените, които често ни обичат и далеч по-рядко ни желаят истински, се придържат към подобна представа. И все пак никой не би могъл да каже от какво точно се раждат истинската страст и истинската любов. И тъй, Аджиа се спусна по стълбата, с лице, осветено наполовина от последните лъчи на залязващото слънце, и с пола, навита отляво почти до кръста, под която се полюшваше на показ стройното й бедро. И макар само преди броени мигове, когато я отблъснах от себе, да бях забравил за чувствата си към нея, сега страстта ми се разпали с двойна сила. Тя улови изражението на лицето ми. Доркас, само на около крачка след нея, също го видя и отвърна поглед. Изглежда Аджиа ми беше все още сърдита (и може би с пълно право) и макар да успя да наподоби нещо като учтива усмивка, за мен беше ясно, че болката и обидата все още не са изтлели в гърдите й.
Повечето мъже осъзнават разликата между онези жени, в чиито крака трябва да сложат живота си, и другите, които трябва да превърнат в покорни робини. Не знам от кой тип беше Аджиа всъщност. Възхищението й от мен като че ли бе примесено с желание да се наложи, поне така ми се струваше тогава. И макар между нас безспорно да се бе породило някакво чувство, и двамата разбирахме, че никога няма да стигнем до онова всеотдайно взаимно проникване, което жадуват повечето хора. Мисля, че тази мисъл я споходи окончателно миг преди да застане отново до мен. Тялото й се изопна решително и объркването изчезва от лицето й без следа.
Момчето дотърча отнякъде и каза задъхано:
— Трудо си бил тръгнал, тъй поне каза готвачката. Когато отишла за вода, го видяла да хуква нанякъде. И нещата му ги няма в обора.
— Е, изглежда си е тръгнал завинаги — въздъхна съдържателят. — Кога е станало това? Ей сега ли?
Момчето кимна,
— Разбрал е, че го търсите, млади ми господине, и се е уплашил. Някой ви е чул да питате за него и го е предупредил. Да не е откраднал нещо от вас?
Поклатих глава.
— Нищо лошо не ми е направил. Нещо повече, струва ми се дори, че е искал да извърши някакво добро дело. Съжалявам, ако съм те лишил от един слуга.
Дебелакът разтвори ръце.
— Едни идват, други си отиват. Божа работа.
Когато се обърнах встрани, Доркас ми прошепна:
— Съжалявам, че се появих горе в такъв неудобен момент. Дано разочарованието ти да не е било твърде голямо. Но, Севериън… аз те обичам.
Отнякъде долетя вторият меден зов на фанфарите, понесъл се право към звездите, и само след миг се стопи в мрака на небето.
27
„МЪРТЪВ ЛИ Е?“
Полето на двубоите, за което всички мои читатели са чували, макар някои от тях, надявам се, да не са го виждали, се намира северозападно от жилищните квартали на нашата столица Несус, между луксозния благороднически анклав и казармите на Ксенаджий. То е разположено недалеч от стената поне според представите на хора като мен, които никога не са стигали до нея, но все пак от нейните основи го дели час здраво ходене през криволичещите улички на града. Цялата площ е оградена от удобни перила, на които зяпачите се облягат. Ходил съм на това странно място само веднъж и споменът, който то е оставило у мен, е някак мъгляв и меланхоличен.
На около стотина стъпки от мястото дочухме участниците да назовават високо и отчетливо своите имена.
— Кадро от Седемнайсетте камъка!
— Шабас от Разделни дол!
— Лауреция от Дома на харпиите!
— Кадро от Седемнайсет камъка!
Попитах Аджиа какъв е смисълът на това надвикване.
— Като викат имената си, те дават да се разбере, че са пристигнали според уговорката и са готови да започнат дуела. Някои си дерат гърлата, само за да сплашат противниците си, с надеждата, че онези ще се стреснат и няма да се явят.
— Кадро от Седемнайсетте камъка!
Изчезващото слънце, което вече едва-едва надничаше иззад непроницаемата преграда на стената, бе оцветило вечерното небе наситеновиолетово. На този фон всичко наоколо изглеждаше някак по-драматично и дори дребните скандалджии, дошли да се бият заради някой пиянски спор, добиваха ореола на безстрашни бойци, готови да умрат за честта си.
— Лауренция от Дома на харпиите!
— Аджиа — казах аз и някъде наблизо се разнесе предсмъртен хрип, — Аджиа, би ли извикала и моето име.
— Аз не съм ти слугиня. Като ти се вика, викай си го сам.
— Кадро от Седемнайсетте камъка!
— Не ме гледай така, Севериън. Ще ми се въобще да не бях идвала. Севериън! Севериън Инквизитора! Севериън от Цитаделата! Севериън от Кулата на мъченията! Вестителят на смъртта!
Пръстите ми докоснаха една точка точно под ухото й и тя замлъкна така, сякаш някой й бе запушил устата.
Доркас сграбчи китката ми.
— Не трябваше да го правиш, Севериън.
— Нищо й няма, само за минута-две ще бъде леко замаяна и трудно ще се държи на краката си.
— Сега тя ще те намрази още повече.
— Значи мислиш, че вече ме е намразила?
Доркас не ми отговори, а скоро и аз самият забравих за въпроса си, тъй като сред тълпата се появи друг аверн и се понесе право към мен.
Арената представляваше заравнен кръг, около петнайсет крачки широк, с два разположени един срещу друг входа.
— Предизвикателство за двубой с аверни беше отправено и съответно прието — провъзгласи ефорът — или с други думи съдията. — Тук е мястото. Време е. Остава само да се реши дали ще участвате голи или защитени. Какво ще кажете?
Преди да успея да отворя уста, Доркас извика:
— Голи. Този мъж е с броня.
Шлемът на северняка се поклати енергично в знак на несъгласие.
— Отказвате ли, коннико? — попита ефорът.
— Мъжете от моя край не се показват голи току-тъй, особено в присъствието на жени.
— Но той носи броня — повтори настойчиво Доркас. — Този мъж тук няма дори риза. — Иначе тихият й, мелодичен глас този път прозвуча като камбанен звън.
— Добре, ще я махна — извика ядосано севернякът. Той свали първо офицерските си ръкавици, после разкопча с нервни движения токите на бронята си и я остави да падне на земята. Очаквах фигура, солидна поне колкото тази на учителя Гурлойс. Оказа се, че раменете на гвардейския офицер са по-тесни от моите.