— Шлемът също.
Севернякът отново поклати решително глава, а ефорът го попита:
— Отказът ви окончателен ли е?
— Окончателен. — И все пак в гласа му долових леко трепване. — Мога само да кажа, че ми е заповядано да не го свалям.
Ефорът се обърна към мен:
— Мисля, че никой от нас не желае да подлага конника, а също и господаря, на който той служи, на подобно унижение. Мисля, че най-мъдрото решение в случая, господине, би било да дадем и на вас някакво предимство като компенсация. Можете ли да предложите такова?
— Откажи двубоя, Севериън — обади се най-неочаквано Аджиа, която не ми бе проговорила от скарването ни насам. — Или запази предимството си за мига, в който наистина ще ти потрябва.
— Откажи двубоя! — присъедини се Доркас.
— Отидох твърде далеч, за да го сторя точно сега.
— Взехте ли решение, господине? — попита учтиво ефорът.
— Мисля, че да. — Маската ми беше все още в пътната торба. Като всички останали маски в нашето братство и тя бе направена от кожа и подсилена с ивици, изрязани от кост. Дали щеше да спре листата на аверна или не, това нямаше как да преценя, но с нея определено се почувствах по-уверен.
— Готови ли сте вече? Коннико? Господине? Господине, ще трябва да дадете меча си на съхранение у някого. Не е разрешено да се носи друго оръжие освен аверна.
Огледах се за Аджиа, но тя бе изчезнала в тълпата. Доркас ми подаде смъртоносното растение, а аз й връчих Терминус Ест.
— Започнете!
Едно листо профуча близо до ухото ми. Севернякът напредваше със странна стъпка, стиснал с лявата си ръка аверна точно под най-долното листо и протегнал дясната напред, вероятно за да опита да ме сграбчи или да изтръгне оръжието ми. Спомних си, че Аджиа ме бе предупредила за подобна опасност и стиснах стъблото на аверна доколкото ми позволи куражът.
В първите няколко секунди само се обикаляхме един друг. После аз атакувах протегнатата му ръка. Той парира със своето растение. Вдигнах моето над главата си като меч и тутакси осъзнах, че тази позиция е доста изгодна. Така моят аверн беше извън обсега на ръцете му, можех във всеки момент да го стоваря върху атакуващия противник пък, а нямаше да е трудно и да отчупвам от листата без да се разсейвам.
Веднага реших да разбера доколко съм прав за последното, прекърших с рязко движение най-долното листо и го запратих право към лицето на северняка. Макар шлемът му да го предпазваше, той падна на коляно, за да се предпази, а зяпачите зад него се пръснаха изплашени. Без да се колебая и миг, запратих второ листо. После още едно, което срещна във въздуха хвърленото от моя противник.
Резултатът беше впечатляващ. Вместо да отскочат, както би могло да се очаква, двете листа сякаш се сгърчиха от болка и още преди да паднат на земята, вече се бяха превърнали в изсъхнали шушулки…
Усетих нечий лек допир. Като че ли нещо или някой непознат бе опрял гръб в моя и едва-едва се притискаше. Тялото ми се бе смръзнало от изстиналата на студения вятър пот и аз посрещнах почти с благодарност топлината, която се разля по кожата.
— Севериън! — Гласът беше на Доркас, но сякаш идваше доста отдалеч.
— Севериън! Няма ли да му помогне някой? Пуснете ме!
Пред очите ми се разля странен калейдоскоп. Нужно ми бе малко време, за да осъзная, че това всъщност бяха лилавите оттенъци на прошареното от тъмни облаци небе. Току до ухото ми някой се поинтересува:
„Мъртъв ли е?“ Нечий друг глас изломоти нещо, от което разбрах само: „Свършено е с него. Тези листенца не прощават на никого.“
Гласът на северняка (сега вече странно познат) каза:
— Като победител предявявам правото си над неговите дрехи и оръжия. Дайте ми този меч.
Понадигнах се и седнах. Първото нещо, което забелязах, бяха пожълтелите, съсухрени листа на аверна, на една-две педи от краката ми. На около метър от тях бе застанал и севернякът, все още стиснал своя аверн. Поех въздух, за да попитам какво е станало, и нещо падна от гърдите в скута ми. Оказа се листо с окървавен връх.
Севернякът отстъпи крачка назад и вдигна заплашително оръжието си. Ефорът тутакси застана между нас с вдигнати ръце. Някой се провикна сред публиката:
— Честна игра! Честна игра, войниче! Остави го да се изправи и да вземе оръжието си.
Краката едва ме държаха. Огледах се глуповато за аверна си и го открих само защото лежеше в краката на Доркас, която се бе сдърпала за нещо с Аджиа.
— Той трябваше да е мъртъв! — извика севернякът.
— Но не е, коннико — отвърна му ефорът невъзмутимо. — Веднага щом вземе оръжието си, двубоят ще продължи.
Хванах стъблото на аверна и за миг ми се стори, че държа в ръката си не растение, а опашката на студенокръвно, но живо животно. Авернът като че ли се размърда, а листата му прошумоляха. „Светотатство!“, крещеше Аджиа и аз я потърсих с поглед. После стиснах здраво отровното си оръжие и се обърнах към северняка.
Очите му бяха скрити в сянката на шлема, но всяко очертание на фигурата му издаваше зле прикрит ужас. Той като че ли премести за секунда погледа си върху Аджиа. После хукна през глава към изхода на арената. Зрителите му препречиха пътя, но той размаха неистово аверна си срещу тях. Някой изкрещя ужасено и крясъкът му бе последван от нестроен хор от други крясъци и писъци, изпълнени с уплаха и болка. Някой бе сграбчил китката ми и ме дърпаше нанякъде. Доркас. Някъде, далеч от мен, Аджиа извика: „Аджилус!“, и непознат женски глас и отвърна: „Лауренция от Дома на харпиите!“
28
КАРНИФЕКС
На другата сутрин се събудих в лазарет, дълго помещение с висок таван и белосани стени, където болните и ранените лежаха върху тесни нарове. Аз също лежах съвсем гол на един такъв нар. Още преди да събера кураж да отворя очи, ръцете ми бавно опипаха кожата на тялото ми, за да открия следи от рани. Нищо. После се замислих за бъдещето си. Фактът, че нямах нито дрехи, нито дори пукната пара, не ме притесняваше толкова. Тревожех се единствено за това как ще обясня на учителя Палемон къде са се дянали мечът и плащът, които той ми бе дал.
Защото бях сигурен, че съм ги изгубил, или по-скоро, не знам защо, че те някак си са ме изгубили. Една маймуна с глава на куче пробяга по пътеката между наровете, спря се, огледа ме и продължи нататък. Това не ми се видя по-странно от факта, че малко след това, незнайно откъде, до моя нар долетя слънчев лъч и сякаш кацна върху завивката ми, макар никъде наоколо да не виждах прозорци.
Събудих се отново и седнах в леглото. За миг ми се стори, че отново съм в спалното помещение на послушниците, пак съм си техен капитан и всичко останало — моето посвещаване, смъртта на Текла и дуелът с аверни, е било само сън. И занапред щеше често да ме спохожда това усещане. После си дадох сметка, че таванът над главата ми не е металният таван на спалното помещение в кулата Матачин, а мъжът в съседното легло е опакован в превръзки. Отметнах завивката си и стъпих на пода. Непосредствено до леглото беше седнала Доркас, с гръб опрян на стената. Тя бе заспала, завита със собствения си плащ. Терминус Ест си лежеше кротко в скута й. Малко по-встрани в спретната купчинка бяха подредени останалите ми лични вещи. Успях да се облека, да обуя ботушите си и да запаша колана си, без да събудя Доркас, но когато се опитах да взема внимателно меча си, тя промърмори нещо и се вкопчи в него, затова го оставих, където си беше.
Много от болните бяха будни и ме гледаха втренчено, но никой от тях не се опита да ме заговори. Отидох до вратата на помещението, отворих я и се спуснах по стълбището до непознат за мен двор, в който нервно потропваха с копита бойни коне. Стори ми се, че продължавам да сънувам, но синоцефалусът, който се катереше по зъберите на стената, се оказа съвсем истински. Когато го замерих с едно дребно камъче, той се обърна, изръмжа и оголи срещу мен зъбите си, които по нищо не отстъпваха на тези на Трискъл.