Те се опитаха да те качат на седлото, но ти падна. Затова взеха две дълги пики и направиха от тях носилка. Предният й край закачиха на седлото на единия от конете си, а задния оставиха да се влачи по земята. Единият от войниците се опита да ме качи при себе си на седлото, но аз не му позволих да го стори. Тръгнах редом до теб и започнах да ти говоря, но не мисля, че ти ме чуваше.
Доркас си пое дълбоко въздух и допи остатъка от бульона. После ме погледна право в очите и каза:
— Искам да те попитам нещо. Докато се миех зад паравана, чух да си шушукате с Аджиа за някаква бележка. След това ти търсеше някакъв човек от странноприемницата. Ще ми кажеш ли за какво точно ставаше въпрос?
— Защо не ме попита още тогава?
— Защото Аджиа беше с нас. Дори да беше открил нещо, не исках Аджиа да узнае за това.
— Сигурен съм, че ако бях открил нещо, Аджиа щеше веднага да разбере — казах аз. — Аз почти не я познавам. Странното е, че ми се струва, че познавам по-добре теб, отколкото нея. И все пак, онова, което знам за нея, ме кара да си мисля, че тя е далеч по-умна от мен.
Доркас поклати глава.
— Тя е от онези жени, които ги бива да разиграват другите, но не и да използват главата си. Според мен тя разсъждава някак посвоему. За такива жени обикновено казват, че мислели като мъже. Но истината е, че те мислят по-малко като мъже, отколкото повечето жени. Те просто не мислят като жени. Затова и логиката им е трудноразбираема, което не значи, че е ясна или особено дълбока.
Разказах й за бележката и нейното съдържание и уточних, че най-вероятно е била написана в странноприемницата, защото хартията и мастилото, които ми бе дал съдържателят, поразително си приличаха с тези на подхвърлената бележка.
— Може би я е написал някой от прислужниците — каза Доркас замислено. — Но какво означава текстът й?
— Не знам.
— Мога да ти кажа защо е била сложена там, където си я намерил. И поседнах на същото канапе малко преди това. Помниш ли дали сервитьорът донесе таблата преди или след като отидох да се измия?
— Помня всичко — отвърнах й аз, — без последната нощ. Аджиа седеше на ленения шезлонг, а ти беше седнала на канапето. Аз се приближих, седнах до теб, оставих аверна зад канапето и тогава дойде момичето от кухнята с водата и кърпите за теб. После отиде, за да донесе смазка и парцали за мен.
— Трябва да си й дал нещо — каза Доркас.
— Дадох й един орикалк, за да донесе паравана. Тя сигурно изкарва толкова за цяла седмица. Както и да е. Малко след това ти влезе зад паравана и тогава пристигна съдържателят със сервитьора, който носеше подноса със сладкишите и виното.
— Значи затова не съм го видяла. Но той сигурно се е сетил къде съм седяла преди това, просто защото е имало само едно свободно място. Затова е оставил бележката под подноса с надеждата, че ще я видя по-късно. Как точно беше първата част?
— „Жената с теб е била тук и преди. Не й се доверявай.“
— Бележката трябва да е била за мен. Ако я бяха писали за теб, сигурно щяха да уточнят за коя от нас двете с Аджиа става въпрос. Не може да е била за Аджиа, защото иначе щеше да е от другата страна на таблата.
— Тогава излиза, че ти приличаш на нечия майка.
— Да. — В очите й отново се появиха сълзи.
— Не е възможно да си майка на дете, което да е достатъчно голямо, за да напише подобна бележка.
— Не помня — каза Доркас и зарови лице в полите на мантията.
29
АДЖИЛУС
Когато дежурният лекар ме прегледа и установи, че не се нуждая от лечение, той ме помоли да напусна възможно най-бързо лечебницата, защото плащът ми и мечът обезпокоявали болните.
Срещу столовата, в която бях похапнал с войниците, открихме магазин, открит вероятно, за да обслужва техните нужди. По рафтовете му бяха пръснати купища фалшиви бижута с евтини камъчета, от тези, които войниците имат навика да подаряват на възлюбените си. Имаше и богат избор от всевъзможно женско бельо. Макар голяма част от моето „състояние“ да се бе стопила още в странноприемницата, аз все пак успях да купя една рокля за Доркас.
Входът на Палатата на правосъдието се намираше недалеч от магазина. Там се бяха скупчили около стотина души, които започнаха да се ръчкат и да шушукат, след като мернаха плаща ми, тъй че се видяхме принудени набързо да се отдалечим към отсрещния край на двора, където все така трополяха разпрегнатите коне. Но дори там успя да ни открие някакъв служител от Палатата — висок, кльощав мъж с изпъкнало коремче.
— Вие трябва да сте карнифексът — каза той. — Виждам, че вече се чувствате достатъчно добре, за да поемете задълженията си.
Отвърнах му, че съм готов още днес да се заема с по-неотложните дела.
— Още днес? О, не, няма да е възможно. Делото ще приключи едва късно следобед.
Аз му подхвърлих небрежно, че след като си е направил труда да ме намери чак тук, то сигурно се очаква подсъдимият да получи смъртно наказание.
— О, естествено. По въпроса няма никакви съмнения. Имаме девет трупа, а извършителят все пак е бил задържан на местопрестъплението. Няма облекчаващи вината обстоятелства, тъй че не може да се надява на обжалване. Трибуналът ще обяви решението си чак утре сутрин, а вашето присъствие няма да е наложително поне до обяд.
Тъй като никога дотогава не си бях имал вземане-даване със съдии или съдилища, а и нямах търпение да изпълня ролята, за която се бях подготвял през целия си съзнателен живот, предположих, че не е изключено командирът на полка да пожелае да организира факелно шествие същата вечер.
— Изключено. Той ще трябва да се съсредоточи върху решението си. А как би изглеждало всичко това отстрани? И без друго страшно много хора си мислят, че военните магистрати са сприхави и дори капризни. Честно казано, аз лично предпочитам гражданските дела, защото при тях присъдата се произнася едва след седмица, а междувременно съдиите имат възможността да огледат внимателно всички налични доказателства и дори да потърсят нови, за което, естествено, вече никой не си прави труда.
— До утре следобед, тогава — казах аз. — Ще ни е нужна квартира за през нощта. Освен това искам да огледам ешафода и килията на моя клиент, за да го подготвя. Ще ми е нужен ли пропуск за целта?
Съдебният пристав попита дали не можем да останем в лечебницата и след като му обясних как стоят нещата, тримата с Доркас се върнахме там и приставът подхвана дълъг, но безполезен спор с лекаря, който не отстъпи от своето. Последва втори подобен спор с един от низшите офицери, който пък отсече на няколко пъти, че не може да пусне жена в казармите, а ако ни дадял някоя от офицерските стаи, после никой нямало да пожелае да се настани в нея. Накрая ни разчистиха едно малко складово помещение без прозорци и вкараха вътре две войнишки легла. Оставих Доркас там и се запътих към килиите на подсъдимите, тъй като никак не ми се искаше да се боря с осъдения още на първата си екзекуция.
За мое съжаление се оказа, че тукашните килии нямат нищо общо с нашата тъмница, която за мен все пак бе символ на нещо познато и — колкото и абсурдно да звучи — на моя единствен дом. Въпреки ужаса, който извиква у хората, дори споменаването на нейното име, инквизиторската тъмница в кулата Матачин винаги е била едно изрядно и посвоему хуманно (нито един наш затворник не е умирал от инфекция, болест или глад) държавно учреждение.
Докато се спусках по влажните, мухлясали стъпала на местния арест, равняващ се едва на една десета от размерите на нашата тъмница, в съзнанието ми се загнездваха все нови и нови нерадостни мисли. Мракът и вонята ме смазваха като воденичен камък, легнал на гърдите ми.
Някъде наблизо се разнесе стон на жена, но аз продължих напред, тъй като знаех, че клиентът ми е мъж. Килията трябваше да е третата отдясно. Почнах да броя — една, две… три. Вратата беше дървена, подсилена с няколко жалки метални ленти, но за сметка на това, съвсем по военному, ключалките се оказаха напълно изрядни и дори смазани съвсем наскоро.
Вътре, върху купчина слама, лежеше гол мъж. Една жена, също съвсем гола, се беше надвесила над него и тъмнокестенявата й коса се бе пръснала върху гърдите му. Жената се извърна към мен и аз видях, че това е Аджиа.