— Аджилус — изсъска тя и мъжът седна. Лицата им така си приличаха, че Аджиа сякаш бе застанала пред огледало.
— Значи ти си бил — казах аз. — Но това е невъзможно. — И все пак, още преди да довърша фразата си, си спомних как се бе държала Аджиа на Полето на двубоите, както и че за миг бях мернал черната превръзка през едното от ушите на конника.
— Ти! — каза Аджиа. — Тъй като не пожела да умреш, сега той ще трябва да се прости с живота си вместо теб.
— Наистина ли е Аджилус? — Само това се сетих да попитам.
— Разбира се. — Гласът му беше само една октава по-нисък от този на неговата сестра близначка. — Нищо ли не разбираш?
Поклатих глава.
— Аджиа беше облякла костюма на северняка. Тя влезе през страничния вход, докато говорех с теб и аз й направих знак след като ти и дума не даде да се продума да ми продадеш меча.
— Не можех да говоря — каза Аджиа, — ти щеше да познаеш, че гласът е женски. Ризницата прикриваше гърдите ми, а ръкавиците — ръцете. Освен това, да вървиш като мъж, далеч не е толкова трудно, колкото си мислят мъжете.
— Ти въобще някога поглеждал ли си този меч? Заостреният край трябва да е надписан. — Ръцете на Аджилус се надигнаха безпомощно, опитвайки се сякаш за последен път да се доберат до меча.
— Надписан е — каза Аджиа със стържещ глас. — Видях го в странноприемницата.
Високо над тях бе разположено тясно прозорче, през което най-неочаквано, въпреки облачното време навън, проникна слънчев лъч, който окъпа телата им в светлина. Огледах внимателно лицата им.
— Вие се опитахте да ме убиете. Заради един меч.
— Опитах всичко, за да те накарам да ми го продадеш или да се откажеш от двубоя — простена Аджилус. — Щях да ти дам дрехи. И пари също, всичките, които имах.
— Севериън, не разбираш ли? Този меч струва няколко пъти повече от нашето магазинче, а то е всичко, което имаме.
— Правили сте го и преди. Сигурно сте го правили. Твърде добре бяхте се подготвили. Един труп повече или по-малко в Гиол, чудо голямо. Узаконено убийство.
— Ти ще убиеш Аджилус, нали? За това трябва да си дошъл. Но не знаеше кой е смъртникът, преди да отвориш тази врата. С какво тогава си по-добър от нас? Нима и ти не си убиец?
— Това беше честен двубой — присъедини се гласът на брат й. — Бяхме еднакво въоръжени и ти се съгласи с условията. Ще ми гарантираш ли утре и ти същото?
Ти знаеше, че с настъпването на вечерта топлината на дланите ми ще стимулира аверна и той ще атакува лицето ми. Ти имаше ръкавици и просто трябваше да изчакаш. Като се има предвид и това колко често си участвал в подобни дуели, ти на практика не рискуваше абсолютно нищо.
Аджилус се усмихна.
— Значи все пак се сети за ръкавиците. — Той разтвори ръце. — Да, аз трябваше да спечеля. Но по някаква странна логика дуела спечели ти. Ти ме излъга на три пъти, а според един стар закон излъганият три пъти има правото на едно желание, което не бива да се пренебрегва от виновника. В днешно време на никой не му пука за старите закони, но както разбрах от моята любима, ти имаш слабост към миналото, към времето, когато твоето братство е било на върха на славата си, а неговата кула се е смятала за първа опора на властта. Е, аз предявявам желанието си към теб. Освободи ме.
Аджиа се изправи и отърси сламата от коленете и от закръглените си бедра. Едва тогава осъзна, че е гола, грабна синьо-зелената брокатена рокля, която така добре познавах, и я притисна към тялото си.
— И как те излъгах, Аджилус? На мен ми се струва, че ти ме излъга, или поне се опита.
— Първо, като ме подведе. Ти носеше със себе си имущество, равностойно на цената на една крайградска вила. Със своето незнание и незаинтересованост ти постави живота ми на карта. Второ, като отказа предложената от мен сделка. Пазарлъкът си е едно на ръка и всеки може да определи колкото си иска висока цена, но да откажеш да продаваш на каквато и да е цена, си е просто измама. Особено в търговска общност като нашата. Това си е чиста варварщина. И трето, аз се изправих пред сили, които надвишават моите и които аз не разбирам. Така изгубих присъствие на духа, което е разбираемо, и ето ме тук. Имам право на едно желание и го предявявам — освободи ме!
От гърлото ми, без дори да съм го искал, се изтръгна суров смях.
— Ти, човекът, когото имам пълното право да презирам, ме молиш да направя за теб онова, което направих за Текла, жената, която съм обичал най-силно в живота си? Вярно е, че съм глупак, макар преди да не бях. Скъпата ти сестричка ме направи на глупак. И все пак не съм чак такъв глупак.
Аджиа пусна роклята си и се хвърли към мен с такава стръв, че в първия момент си помислих, че ме атакува. Вместо това тя покри устните ми с целувки и после притисна едната ми ръка към голите си гърди, а другата към кадифената кожа на бедрото си. Изтръгнах ръцете си, хванах раменете й и ги разтърсих.
— Севериън, аз те обичам! Жадувах за теб през цялото време и се опитах да ти се отдам на няколко пъти. Забрави ли за Градината на забвението? Колко исках да бъда с теб тогава. И двамата се измъчвахме, но ти не склони. Бъди честен пред себе си. — Тя изговори думата „честен“ със злеприкрито отвращение, сякаш ставаше въпрос за някаква болест. — Не ме ли обичаш? Вземи ме… още тук и сега. Аджилус ще се обърне на другата страна, обещавам ти. — Пръстите й се плъзнаха под колана ми и аз осъзнах, че другата й ръка е бръкнала в джоба на пътната ми чанта, едва когато чух прошумоляването на хартия.
Плеснах я през китката, може би малко по-силно, отколкото беше необходимо, и ноктите й се стрелнаха към очите ми. Аз я отблъснах и тя се стовари върху стената. Главата й се удари в камъка и коленете й се огънаха под тежестта на тялото. Аджиа се свлече по стената и седна върху сламата. Не предполагах, че е способна да заплаче, но тя се разрида съвсем убедително.
— Какво направи тя? — попита Аджилус.
В гласа му се долавяше единствено любопитство.
— Трябва да си я видял. Беше бръкнала в чантата ми. — Измъкнах парите, които ми бяха останали — два бронзови орикалка и седем медни аеса. — А може би искаше да открадне препоръката до владетеля на Тракс. Споменах й веднъж за него, но не съм толкова глупав, че да го оставя в джоба на пътната си чанта.
— Трябвали са й монетите, сигурен съм. Мен ме нахраниха, но тя трябва да е гладна до смърт.
Вдигнах Аджиа от пода, загърнах я с роклята и я изведох навън. Беше още замаяна, но когато й подадох един орикалк, тя го захвърли на пода и плю върху него.
Когато се върнах в килията, Аджилус седеше с кръстосани крака и гръб, опрян на стената.
— Не ме питай за Аджиа — каза той. — Всичко, което подозираш, е вярно. Това стига ли ти? Утре аз ще умра, а тя ще трябва да се омъжи за някой похотлив дъртак или за някой от сорта. Но така ще е по-добре за нея. Аз рано или късно щях да свърша точно така. Сега поне няма да бъда повече бреме за нея.
— Да — отвърнах му, — ти ще умреш утре. Затова дойдох да поговоря с теб. Има ли някакво значение за теб как ще изглеждаш на ешафода?
Той огледа бавно красивите си ръце на светлината на слънчевия лъч и после каза бавно:
— Да. Тя може да дойде. Надявам се да не го стори, но, да, не ми е все едно как ще изглеждам на ешафода.
Тогава го посъветвах да яде по-малко тази вечер, за да се чувства по-спокоен на следващия ден. След това му изрецитирах всички онези наставления, на които ме бяха учили, и чиято цел е да се помогне на осъдения да приеме по-леко мисълта за предстоящата смърт. Не знам дали ми повярва, макар да се надявам да е било така, защото ако въобще има лъжи, които Първосъздателят би приел, то това трябва да са именно тези.
Когато излязох отново в коридора, орикалкът беше изчезнал. На неговото място, върху зеленясалия под, бе начертана фигура, която не можах да разбера какво означава, а над нея се виждаха няколко символа, подобни на букви, но от непозната за мен азбука. Изтрих всичко с крак и тръгнах към изхода.