И тъй, ако командирът не помилваше Аджилус, идваше моят ред. Аз трябваше да отнема живота му. Никой не би могъл да каже какво всъщност е животът. Тялото е колония от клетки (или поне така ни учеше учителят Палемон). Но когато тази колония бъде разделена на две значителни части, животът изчезва. Смъртта на една колония от клетки не би могла да бъде причина за нечия скръб. Та нали същото се случва всеки път, когато парче тесто бива хвърлено във фурната, за да се превърне в хляб. Ако човекът не е нищо повече от една такава колония, то той не заслужава живота си. Но ние знаем, че човешкият живот не се изчерпва с живота на клетките, от които е съставено нашето тяло. Къде тогава се крие онази друга, неуловима и толкова съществена негова част?
Може би тя също се стопява, само че по-бавно. Има много обитавани от духове къщи, тунели и мостове, но съм чувал, че когато духът е човешки, а не на някоя стихия например, с течение на времето той започва да се явява все по-рядко и накрая изчезва завинаги. Историците свидетелстват, че в близкото минало хората са познавали единствено света на Ърт и не са се страхували от зверовете, обитавали го тогава, пътували са свободно на север от този континент, но никой не е зървал дори призрака на тези хора. Възможно е той да изчезва на мига или пък да продължава да скита сред съзвездията. Този Ърт със сигурност е само едно село в сравнение с необятността на вселената. И ако човек живее в едно село и съселяните изгорят къщата му, той напуска мястото, стига да не е намерил вече смъртта си. Но тогава следва да се запитате как се е появил. Учителят Гурлойс, който има наистина много екзекуции зад гърба си, казваше често, че само глупак би се страхувал да не наруши някой от ритуалите, свързани с екзекуцията. Далеч по-огромна е опасността от това да загубиш самообладание и вяра в себе си в последния миг и да превърнеш нечия смърт във фарс или пък да превърнеш акта на въздаване на правосъдие в най-обикновено отмъщение, като дадеш воля на гнева си. Преди отново да заспя, аз се опитах мислено да се защитя срещу кой да е от тези два смъртни гряха за всеки инквизитор.
31
СЯНКАТА НА ИНКВИЗИТОРА
Част от нашето задължение като карнифекси е да застанем на ешафода без маска и наметало с оголен меч в ръцете и така да изчакаме смъртника, доста преди времето, определено за изпълнение на присъдата.
Някои твърдят, че това бдение символизира вечно зрящото око на правосъдието и неговата тежка, непрощаваща ръка. Аз съм по-склонен да мисля, че всичко това се прави, за да се фокусира вниманието на тълпата, за да й се внуши мисълта, че предстои да се случи нещо важно.
Тълпата не е съвкупност от индивиди. Тя е по-скоро едно странно животно, без свой език и без реално съзнание за себе си, което се ражда и умира за един-единствен миг, без да оставя след себе си никаква следа.
Хората, които бяха се събрали за екзекуцията, в никакъв случай не бяха изцяло или дори предимно бедняци. Наоколо видях доста дрехи от скъпа коприна и лица, измити същата сутрин със скъп, благоуханен сапун. Склонността към насилие у подобни хора е далеч по-добре приспана, но събуди ли се веднъж, надхвърля всички познати граници, тъй като богаташите не са свикнали да си поставят ограничения в каквото и да е.
И тъй, аз стоях подпрян леко на Терминус Ест, застанал така, че сянката ми да пада върху острието му. Командирът не се виждаше никъде, макар по-късно да откриех, че през цялото време е наблюдавал площада през един прозорец. Огледах се за Аджиа, но не я открих. Доркас седеше на стълбите на Палатата, място, запазено за нея от пристава по моя молба.
Дебелакът, който ме беше издебнал предишната вечер, се бе притиснал максимално плътно до ръба на ешафода и пухтеше възбудено. Жената със сластния поглед бе застанала от дясната му страна, а сивокосата — от лявата. Нейната кърпичка все още си стоеше подпъхната в ботуша ми. Дребосъкът, който ми бе дал асимито и мъжът с апатичното изражение не бяха наоколо. Потърсих ги с поглед по покривите на къщите, където може би се бяха настанили удобно, за да се насладят на зрелището въпреки ниския си ръст, но не успях да ги зърна.
По някое време в дъното на площада мярнах високите шлемове на четиримата сержанти, които трябваше да доведат Аджилус. Видях как тълпата се отдръпва, подобно на кафявите води на Езерото на птиците, за да им направи път. Мина известно време, преди да зърна момчешкото лице на вехтошаря. Тялото му беше изпънато някак неестествено, вероятно заради веригите, които стягаха плътно китките му зад гърба. Припомних си колко войнствен и горд бе изглеждал той под прикритието на позлатената броня. Съжалих го. Старите хора казват, че Всемогъщия ни наказва със загуби и ни възмездява с победи. Дори това да е така, аз не се чувствах възмезден в онзи ден. Това беше победа, която не бях пожелавал.
Няколко мига по-късно Аджилус се изкачи на ешафода и кратката церемония започна. След като привърши, войниците принудиха осъдения да коленичи и аз вдигнах Терминус Ест над главата си.
Ако острието е безупречно наточено и ударът е нанесен правилно и с нужната мощ, цялата съпротива, която екзекуторът усеща, е едно едва доловимо задържане при съсичането на вратния прешлен, миг преди мечът да се забие в дръвника. И нищо повече. Но аз мога да се закълна, че надуших миризмата на кръвта, която сякаш изригна в прочистения от дъжда въздух. После главата се търкулна в плетения кош. Тълпата се отдръпна за миг, но после тутакси се люшна към ешафода, възпирана единствено от пиките на войниците. Чух отчетливо как дебелият мъж изпъшка така, сякаш току-що бе изпитал оргазъм. Някъде в далечината проехтя викът на Аджиа и лицето и проблесна пред мен като стоварила се изневиделица мълния. Нещо в тембъра й ме накара да си помисля, че тя не ни вижда, но въпреки това е усетила мига, в който нейният брат-близнак изгуби живота си.
Екзекуциите често биват последвани от безредици, в сравнение с които самият акт на обезглавяването просто бледнее. Главата на екзекутирания трябва да бъде показана веднага на тълпата и след това прибрана отново в коша. След това обезглавеното тяло, което междувременно продължава да кърви обилно (картина доста неприятна за окото), бива отнесено на място, където да бъде предпазено от евентуални гаври. Близките на екзалтирани например, получават правото да отнесат тялото на мъртвия непосредствено след екзекуцията. За гражданите от по-низшите прослойки се осигурява място, където тялото им да бъде недостъпно за трупоядците и другите членове на секти, за които то би могло да представлява интерес.
Успях да се измъкна сравнително лесно и тъкмо почиствах ботушите си от кръвта, когато ме откри съдебният пристав. Реших, че е дошъл, за да ми плати, но той каза, че командирът държал лично да стори това. Попитах го на какво дължа тази неочаквана чест.
— Той гледаше през цялото време — отвърна ми приставът. — И остана много доволен. Заръча ми да ви кажа, че вие и жената, с която пътувате, сте поканени да прекарате нощта тук, стига да пожелаете.
— Ще тръгнем в полунощ — казах му аз. — Мисля, че така ще е по-безопасно за нас.
Той се замисли за миг и после кимна, демонстрирайки интелигентност, която се съмнявах, че притежава.
— Да, не е изключено този презрян тип да има семейство, а и приятели. Но предполагам, че този проблем е неделима част от вашия занаят.
— Някои от по-опитните братя от моето братство са ме предупреждавали нееднократно да не подценявам този „проблем“.
Бях споменал полунощ, но всъщност ние тръгнахме още щом се стъмни, веднага след вечерята, която ни се полагаше като част от моето заплащане.
Естествено, не можехме да тръгнем направо към стената и Тракс. Портата, за чието местонахождение нямах и най-бегла представа по онова време, щеше да бъде затворена до изгрев-слънце. Затова трябваше по-скоро първо да се отдалечим възможно най-бързо от мястото на екзекуцията и второ да намерим място, където да прекараме спокойно нощта. Вървяхме известно време, следвайки указанията на пристава, но после се изгубихме безнадеждно. Въпреки това и двамата бяхме в отлично настроение.