През деня командирът се опита да подаде парите от надницата направо в ръката ми и аз едва успях да го убедя вместо това да ги хвърли в краката ми, както се полага по протокол. Разказах всичко това на Доркас, а тя се усмихна и каза:
— Тогава сигурно ти е платил добре?
— Два пъти повече от полагаемото за подобна услуга. Плати ми като на учител, а не като на пътуващ брат. Естествено получих и няколко бакшиша по време на съпътстващата церемония. Сега имам повече пари, отколкото по времето, когато напуснах кулата. Почвам да си мисля, че няма да ми е трудно да издържам и теб с парите, които ще заработвам като пътуващ карнифекс.
Доркас като че ли се загърна по-плътно в новото си кафяво наметало.
— Надявах се, че никога повече няма да ти се наложи да се занимаваш с нещо подобно. Поне не в скоро време. Следобедът беше така отмалял и това не ми се стори никак странно.
— Просто нервите ми не издържаха. Боях се, че няма да мине така гладко и ще направя някоя глупава грешка.
— Ти го съжаляваше. Знам, че е така.
— Може би. Все пак той беше брат на Аджиа, а аз я харесвам, като изключим може би отношението й към секса.
— Аджиа ти липсва, нали? Толкова много ли я харесваш?
— Аз я познавам само от един ден. Ако планът й бе сполучил, сега вече щях да съм мъртъв.
— Но листото не те уби.
Дълго след това не можех да забравя тона, с който Доркас изрече тези думи. Да, отровата на аверна не бе успяла да ме убие, а аз отклонявах упорито мислите си от този факт, точно както неизлечимо болният се старае с всички сили да не мисли за смъртта.
Бях оцелял, а трябваше да съм мъртъв. Защо? Този въпрос се загнезди в съзнанието ми като лош спомен. Пъхнах ръка под плаща и опипах внимателно гърдите си. Открих нещо като белег и малко засъхнала кръв около него, но кръвотечението бе спряло отдавна и не усещах никаква болка.
— Те просто не убиват — казах. — Това е всичко.
— Тя каза, че убивали.
— Тя наговори куп лъжи.
Изкачвахме се по едно полегато хълмче, огрени от изумрудената светлина на луната. Пред нас, изглеждащата досущ като планините по-близо, отколкото е всъщност, се виждаше стената. Зад нас се разстилаха светлините на Несус. Спрях на върха и ги огледах с възхищение, а Доркас хвана ръката ми.
— Толкова много къщи! Колко ли хора живеят в града?
— Никой не знае.
— И ние ще ги оставим до един зад гърба си. Колко е пътят до Тракс?
— Доста, поне така ми казаха. В основата на първия водопад. Не си длъжна да идваш с мен. Знаеш го много добре.
— Но искам да дойда. Но да предположим… Севериън, нека просто да предположим, че поискам да се върна след време. Ти ще се опиташ ли да ме спреш?
— Подобно пътуване ще бъде опасно за теб, ако си сама, затова сигурно ще се опитам да те разубедя. Но нямам намерение да те връзвам за себе си, ако това имаш предвид.
— Ти ми каза, че си направил копие на бележката от странноприемницата. Нали така каза? Но така и не ми показа това копие. Бих искала да го видя.
— Аз ти казах какво пишеше на бележката, дума по дума. Пък и това не е истинската бележка. Аджиа я изхвърли. Сигурно си е помислила, че някой — Хилдегрин, може би — сe опитва да ме предупреди. — Бръкнах в тайника на пътната си чанта, но когато сграбчих бележката, пръстите ми напипаха още нещо, нещо хладно и странно оформено.
Доркас забеляза изражението ми и попита:
— Какво има?
Извадих нещото от джоба. Беше по-голямо от орикалк, но не много, и малко по-твърдо. Материалът, от който бе направено, какъвто и да бе той, сякаш искреше на бледата светлина на луната. Стори ми се, че държа в ръцете си нещо, което осветява целия град и бързо го мушнах в пътната си чанта.
Пръстите на Доркас се бяха впили така в китката ми, че почти ми причиняваха болка.
— Какво беше това? — прошепна тя.
Тръснах глава, да проясня мислите си.
— Не е мое. Дори не знаех, че е у мен. Кристал е, скъпоценен камък…
— Не може да е камък. Не почувства ли топлината му? Погледни ножницата на меча си. Ей там, в инкрустацията, това е скъпоценен камък.
Хвърлих един поглед на опала върху ножницата на Терминус Ест, но той ми се стори по-обикновен от стъклено манисто.
— Нокътят на Помирителя — казах аз. — Аджиа го е пъхнала там. След като разрушихме олтара. Пъхнала го е там, за да не го намерят у нея. Двамата с брат й сигурно са смятали да си го приберат обратно след като Аджилус получи цялото ми имущество по правото на победителя. Но аз не умрях и тя се опита да го отмъкне, докато бях в килията.
Доркас се бе извърнала. Погледът й бе вперен в града и неговите съзвездия от малки светлинки.
— Севериън, виж — промълви тя. — Не може да бъде!
Над града, като летяща планина, бе увиснала огромна сграда с кули, тераси и бляскав, сводест покрив. От прозорците й струеше пурпурна светлина. Опитах се да кажа нещо, да отрека съществуването на това чудо, макар да го виждах с очите си, но преди устните ми да успеят да оформят и една-единствена сричка, сградата изчезна като пукнат сапунен мехур — оставяйки след себе си само каскада от пъстроцветни пръски.
32
ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО
Малко след като невероятното видение се стопи във въздуха, аз най-неочаквано осъзнах, че съм влюбен в Доркас. Двамата заслизахме по пътеката, която открихме кой знае защо точно на върха на хълма. Мракът бавно ни поглъщаше. Мислите ни бяха заети изцяло от загадъчната сграда, но душите ни се бяха вплели една в друга без всякакви задръжки. Видението бе оставило у нас усещането, че през онези няколко кратки секунди сме били застанали пред врата, която никога преди не е била отваряна, но и никога повече няма да се отвори.
Нямах никаква представа къде точно се намираме или в каква посока вървим. Помня само, че когато се спуснахме по склона в неговото подножие открихме извит като дъга мост, който пък ни отведе до друга пътека. Близо миля вървяхме покрай някаква странна на вид, неумело скована дървена ограда. Почти не говорехме за себе си. Обсъждахме единствено чудото, което бяхме видели, и гадаехме какъв би могъл да бъде смисълът му.
Когато вечерта потеглихме от крепостта в Несус аз все още не гледах на Доркас като на приятен събеседник и желана спътница. В края на нашето пътуване тя се бе превърнала за мен в жената, която обичах повече от всичко на света. Не че любовта ми към Текла бе намаляла, просто чрез Доркас обичах Текла още повече от преди, а мисля, че и Доркас я обичаше не по-малко, заради онова, която тя означаваше за мен.
— Мислиш ли — попита ме тя, — че някой друг го е видял освен нас?
Не бях се замислял за това, но казах, че макар видението да бе продължило само няколко мига, то все пак се бе появило над един от най-големите градове и дори милиони от жителите му да не са успели да го видят, то поне няколко десетки хиляди бе трябвало да са го сторили.
— А не е ли възможно, това да е било видение, предназначено само за нас двамата?
— Никога преди не съм имал видения, Доркас.
— Аз пък не си спомням дали съм имала или не. Когато се опитам да си припомня времето преди мига, в който ти помогнах да се измъкнеш от езерото, ме спохожда единствено мисълта, че преди това и аз съм била във водата. Всичките ми спомени сякаш са се пръснали на хиляди малки парченца. Веднъж например ми се яви образът на напръстник, поставен върху парче кадифе, а друг път чух само лая на някакво малко кученце. Но летяща сграда виждам за пръв път в живота си. Нямам никакви спомени за нещо подобно.
Думите й ме накараха да се замисля за копието на бележката, и така си спомних за кафявата книга, която лежеше редом с него в пътната ми чанта. Попитах Доркас дали не иска да види книгата, която някога бяхме чели заедно с Текла, щом поспрем за почивка.
— Да — отвърна ми тя. — Но едва когато седнем отново край разпален огън като онзи в странноприемницата.