Едва следобед успях да се уединя, скрит сред покритите с мъх руини на външната стена на Цитаделата. Постоях за миг със стиснат юмрук, точно под един процеждащ се слънчев лъч. Не смеех да го отворя, защото се боях, че разочарованието ми може да се окаже твърде голямо.
Не ме притесняваше стойността на монетата. Макар да бях вече почти мъж, имах толкова малко пари, че всеки грош би ми се сторил цяло състояние. Плашеше ме по-скоро мисълта, че тази монета е единствената ми връзка със събитията от предишната нощ, с Водалус, с красивата тайнствена жена, здравеняка с лопатата и сблъсъка при отворения гроб. Моят живот в братството беше всичко за мен и той ми се струваше също толкова сив, колкото беше и дрипавата ми риза в сравнение с блясъка на меча и ехото от изстрела, отекнало сред надгробните плочи. Всичко това можеше да се стопи с отварянето на дланта ми.
Накрая, изцедил до капка приятната тръпка на очакването, разтворих юмрука си и погледнах. Монетата беше златен крисос и аз стиснах отново пръстите си, уплашен, че ми се е привидяло и всъщност държа само меден орикалк.
За пръв път ми се случваше да докосвам злато. Бях виждал доста орикалкове и дори бях притежавал няколко от тях. Сребърни асими бях мярвал веднъж или дваж. Но за крисосите знаех само че съществуват, точно както знаех, че съществува друг свят извън Несус и други континенти на север, изток и запад от нашия.
На този крисос бе гравирано нещо, което отначало сметнах за лицето на жена — същество с корона, нито младо, нито старо, просто кротко и съвършено върху жълтия метал. Измина още доста време преди да се престраша да обърна своето съкровище и тогава дъхът ми наистина секна. Върху обратната страна се виждаше същият летящ кораб, който бях открил над входа на любимия си мавзолей. Това беше направо невероятно. Не подлежеше на обяснение. Дори не се опитах да се замисля за някакъв отговор, толкова безсмислено ми се стори подобно усилие. Вместо това пъхнах монетата обратно в джоба си и тръгнах като в транс обратно към кулата.
Да разнасям монетата със себе си, беше изключено. Още при първата появила се възможност се спуснах към некропола и открих моя мавзолей. Времето се бе развалило. Пробивах си път през люшканите от вятъра храсталаци и през високата трева, която бе започнала да се сляга в очакване на зимата. Когато се добрах до скривалището си, то сякаш вече не беше познатата хладна, приканваща пещера, а по-скоро леденостуден капан, около който дебнеха всички мои врагове, всички противници на Водалус, които вече бяха научили, че съм негов поддръжник. Още щом влезех вътре, те тутакси щяха да се спуснат и да затръшнат металната врата със смазани тъкмо за целта панти зад гърба ми. Естествено, осъзнавах, че това са пълни глупости. Но знаех също, че в страховете ми има и истина, заключена вероятно в някой бъдещ миг. След няколко месеца или години може би тези врагове щяха да се появят наистина. И тъй като бях размахал оръжие, за да помогна на Водалус, аз вече бях избрал да приема битката, нещо, което инквизиторите обикновено не правят.
На пода, близо до бронзовата погребална статуя, имаше разместена плочка. Повдигнах я и сложих крисоса под нея. После промърморих едно заклинание, което бях научил преди години от Рош, няколко римувани реда, които трябваше да гарантират сигурността на скритите предмети.
За да стане заклинанието наистина безотказно, трябвало мястото да се обиколи в полунощ със свещ от мъртвец. Спомних си за глупостите, които Дрот бе изръсил пред доброволците, за това как билките трябвало да се берат в полунощ от гробовете и ме напуши смях. Реших да се задоволя само със стихчетата, макар да бях учуден от това, че вече съм пораснал достатъчно, за да гледам трезво на подобни неща.
Минаваха дни, а споменът за моето посещение в мавзолея си оставаше все така ярък и това ми помагаше да обуздая неудържимото си на моменти желание да отида отново дотам, само за да се убедя, че всичко е било наяве и съкровището ми е непокътнато. После падна първият сняг и той превърна руините на външната стена в почти непреодолимо хлъзгава бариера, а познатия некропол в пустош от ледени хълмчета, в която надгробните паметници неочаквано се оказваха далеч по-големи под новата си снежна покривка, а дърветата и храстите двойно по-малки.
Обучението в нашето братство е замислено така, че бремето му да нараства непрекъснато с възмъжаването на послушниците. Най-малките момчета не вършат абсолютно никаква работа. Първите задачи биват възлагани, когато хлапетата навършат шест години, и се изчерпват с разнасянето на съобщения нагоре-надолу по стълбите на кулата Матачин. Горди от указаното им доверие, малките послушници почти не го възприемат като задължение. Но с напредването на времето, прекарано в братството, работата им става все по-тежка. Не след дълго ги пращат по някакъв повод в казармите, където виждат, че военните чираци имат барабани и медни тръби, мундири и ботуши, а понякога дори позлатени ризници. В Мечата кула срещат момчета не по-големи от тях, които се учат да тренират великолепни бойни животни от най-различни видове — мастифи с глави не по-малки от тези на лъвовете, птици, по-високи от човешки бой, с обковани със стомана човки. Накратко, отиват на стотици подобни места, където за пръв път разбират, че нашето братство е презирано дори (или по-скоро именно) от онези, които му осигуряват най-много работа. Скоро се започва и с чистенето, и с кухненската работа. Нашият брат готвач се опитва да превърне готвенето си в истинско изкуство, което изисква куп допълнителни задачи. Освен това трябва да бъдат обслужвани нашите пътуващи братя и да бъдат мъкнати безбройни подноси по тясната стълба към тъмницата.
По онова време все още не знаех за това, но скоро животът ми на послушник, който, откакто се помнех, бе ставал от тежък по-тежък, щеше да премине в своята далеч по-приятна фаза. В годината преди да стане пътуващ брат, старшият послушник се занимава предимно с надзираването на работата на по-малките момчета. Храната и дори дрехите, които получава, са по-добри. По-младите пътуващи братя започват да го третират почти като равен и той най-сетне получава мечтаното право да раздава заповеди на другите и да следи за изпълнението им.
Дойде ли този момент, послушникът е станал вече мъж. Той не се занимава с друга работа, освен с тази, за която е бил обучаван, и е свободен да напусне Цитаделата след приключването на задълженията си, за които получава възнаграждение от общия фонд на братството. А ако евентуално се издигне до ранга на учител (чест, която се оказва само със съгласието на всички живи учители), той получава и привилегията да избира измежду задачите само онези, които му се струват забавни или интересни, както и да участва в управлението на братството.
Но вие сигурно се досещате, че по времето, за което пиша, в годината, в която спасих живота на Водалус, аз нямах ни най-малка представа за всичко това. Зимата (както научих) бе сложила край на земеделските работи на север и затова Самодържецът и неговите офицери се бяха заели отново с правораздаване.
— И тъй — обясняваше ми Рош, — скоро ще си имаме нови затворници. И други след тях… десетки, дори стотици. Може да ни се наложи да отворим отново четвъртото ниво.
Той махна с луничавата си ръка, сякаш искаше да каже, че е готов да се справи с коя да е възникнала задача.
— Той тук ли е? — попитах аз. — Самодържецът? Тук в Цитаделата? В Голямото укрепление?
— Разбира се, че не. Ако някога дойде, няма начин да не разбереш, нали така? Ще има паради, инспекции и други такива работи. Там има покои за него, но вратите им не са били отваряни от сто години. Той сигурно си е в тайния дворец — Домът на недостижимите, някъде на север от града.