— Изведнъж си спомних за нещо, което съм чел в нея. Чувала ли си някога за ключа към Вселената?
Тя се засмя тихо.
— Не, Севериън. Трудно може да се очаква от човек, който си спомня само собственото си име, да знае нещо за тайните на Вселената.
— Не, нямах предвид някакви истински знания. Аз също не бих могъл да се похваля с нещо подобно. Исках по-скоро да разбера дали някога си чувала, че Вселената си има свой таен ключ? Някакво изречение или тайна дума, предавана от поколение на поколение сред посветените…
— Бебетата знаят тази дума — каза Доркас. — Знаят я още преди да са се научили да говорят, но я забравят, преди да се научат. Поне така са ми казвали.
— Да, нещо такова. Кафявата книга е сборник с митове от миналото и в нея има цял раздел, в който се разказва за ключовете към Вселената. Двамата с Текла, често четяхме за тях и ги обсъждахме. Единият от тези ключове гласеше, че каквото и да се случи, то има три значения. Първото значение е „практическото“. Например — „Една крава откъсва стиска трева и започва да я дъвче.“ Тревата е истинска и кравата също, а това значение, макар и елементарно на пръв поглед, е също толкова важно, колкото и останалите две. Второто значение е отражението на света, заобикалящ събитието. Всеки обект е в неразривна връзка с останалите и така ние можем да научим много за един обект чрез отражението му върху другите обекти. Това значение е овладяно до съвършенство от гадателите.
— А третото значение? — попита Доркас.
— Третото значение учените наричат „транссубстанциално“. Тъй като всички обекти във Вселената са творение на Първосъздателя и всички те са добили живота си от неговите ръце, те до един би трябвало да са израз на неговата воля и следователно да отразяват една по-висша реалност.
— Искаш да кажеш, че това, което видяхме, е знак?
Поклатих глава.
— Книгата казва, че всичко е знак. Онази дървена ограда беше знак, начинът, по който дърветата се бяха надвесили над нея, също. Но е вярно също така, че някои знаци могат да изразяват третото значение по-пълно от други.
Изминахме около стотина крачки, без никой от нас да каже нещо.
После Доркас рече:
— Ако онова, което казва книгата на благородната Текла е вярно, тогава хората виждат всичко наобратно. Ние видяхме как една огромна сграда изскочи над града и после пропадна в нищото, нали така?
— Аз я видях, когато вече бе увиснала над града. Наистина ли видя как тя изскочи?
Доркас кимна. Косата й проблясваше на меката лунна светлина.
— Струва ми се, че онова, което ти наричаш трето значение, е съвсем ясно. Второто значение е по-трудно за откриване, а първото, което изглежда най-елементарно, е пълна загадка.
Тъкмо се канех да й кажа, че разбирам какво има предвид, поне за първото значение, когато в далечината се разнесе приглушено трополене.
— Какво беше това? — възкликна Доркас, и взе ръката ми в своята малка, топла длан. Усещането беше много приятно.
— Не знам, но мисля, че дойде откъм ей онази горичка.
Тя кимна.
— Сега пък на мен ми се причуват гласове.
— Значи слухът ти е по-добър от моя.
Трополенето прозвуча отново, този път по-силно и по-продължително. Може би просто защото се бяхме приближили, ми се стори, че виждам как снопчета светлина пробиват между дънерите на дърветата, оформили младата горичка пред нас.
— Ето там! — каза Доркас и посочи нещо в северния край на горичката. — Това не може да е звезда. Прекалено ярка е и е прекалено ниско. Освен това се движи твърде бързо.
— Струва ми се, че е фенер. Закачен на фургон, вероятно, или пък носен в ръка.
И отново онова трополене. Този път се сетих откъде идва. Някой биеше барабан. Вече можех да различа, макар и едва-едва, няколко гласа. Един от гласовете обаче се долавяше съвсем ясно, защото тембърът му беше по-дълбок от този на барабана и почти толкова силен.
Заобиколихме ръба на горичката и аз видях около петдесетина души, събрани около малка платформа. На нея, осветен от трепкащата светлина на факлите, бе застанал един гигант, стиснал барабан под мишницата си.
От дясната му страна стоеше друг, далеч по-нисък мъж в богати одежди, а от лявата почти гола жена с най-красивото тяло, което някога бях виждал.
— Всички са тук — казваше дребният мъж високо и забързано. — Всички са тук. Какво очаквате да видите? Любов и красота? — Той посочи жената. — Сила? Смелост? — Мъжът махна с пръчицата си към гиганта. — Измами? Мистерии? — Той потупа собствените си гърди.
— Пороци? — Той отново посочи гиганта. — Но погледнете насам, вижте кой е дошъл току-що! Това е нашият общ враг Смъртта, който винаги идва — рано или късно.
— Той посочи към мен и цялата публика се извърна, за да ме види.
Това бяха доктор Талос и Баландерс, тях трудно можеше да ги обърка човек. Колкото до жената, стори ми се, че никога не съм я виждал.
— Смъртта! — каза доктор Талос. — Смъртта дойде. През последните два дни се съмнявах в теб, стари ми приятелю, а би трябвало да те познавам по-добре.
Очаквах зрителите да се засмеят и да загримасничат, но те не го направиха. Няколко от тях почнаха да си шепнат нещо, а други свиха средния и безименния пръст на ръката си и посочиха към земята. В дланта на жената блесна медна монета.
— И кого е довел той със себе си? — Доктор Талос наведе факела си напред, за да ни огледа по-добре. — Невинността, струва ми се. Да, това е невинността. Сега всички са тук! Представлението ще започне след миг-два и няма да е за хора със слаби сърца. Никога през живота си не сте виждали нещо подобно. Никога! Вече всички са тук.
Красивата жена бе изчезнала. Магнетизмът на доктора беше толкова силен, че дори не забелязах кога бе станало това.
Ако трябваше сега да опиша представлението на доктор Талос, то моят разказ сигурно би предизвикал само объркване. А ако уточня какво беше неговото въздействие върху публиката, вие най-вероятно няма да ми повярвате. В тази драма, двама от чиито изпълнители дори не подозираха за ролите си, на сцената се появяваха огромни армии, свиреха оркестри, валеше сняг, Ърт потръпваше, разтърсван от подземни трусове. Доктор Талос жонглираше с въображението на своите зрители с помощта на живия си, увлекателен разказ и няколко прости, но ефектни сценични машинарии — сенки, хвърляни върху екрани, холографски образи, записани звуци, отражатели и огледала и още няколко подобни хитринки. Като цяло, съдейки по въздишките, възклицанията и коментарите на публиката, ефектът беше просто зашеметяващ.
И въпреки всичко представлението на доктор Талос не постигаше целта си, защото неговата амбиция беше да общува с публиката, да успее да разкаже с прости думи една величава легенда. Боя се, че дори никой от нас, които се разхождахме по сцената и изговаряхме по някоя реплика, когато той ни дадеше знак, не успя да схване неговия разказ в пълнота. Идеята, както сам докторът каза по-късно, можела да бъде изразена единствено чрез биене на камбани и топовни гърмежи, или пък чрез ритуални обреди и танци. Все пак накрая се оказа, че дори подобни изразни средства не биха помогнали. Имаше една сцена, в която доктор Талос и Баландерс се биха, докато от лицата им потече кръв. Имаше и друга сцена, в която Баландерс търсеше уплашената до смърт Йолента (така се казваше най-прекрасната жена на света) в някакво тайно, подземно помещение, за да седне накрая върху раклата, в която тя се бе скрила. Във финалната сцена аз стоях в центъра на подиума и водех съдебно дирене, а Баландерс, Йолента и Доркас бяха завързани към различни уреди за разпит. Аз трябваше да подложа всеки от тях на доста странни (и доста безсмислени) мъчения. Нямаше как да не забележа колко заплашително започна да мърмори публиката, докато се подготвях уж да изкълча краката на Доркас. В това време, без аз да се усетя, Баландерс вече беше на път да се освободи от машината. Няколко жени изпищяха, когато веригите му издрънчаха по пода. Огледах се, за да получа нови инструкции от доктор Талос, но той вече се беше освободил като по чудо и тъкмо се приближаваше към публиката.
— Жива картина! — извика той.