Аз замръзнах, тъй като вече бях научил какво означава това.
— Мили хора — продължи докторът, — вие всички проследихте нашето представление с трогателно внимание. Сега ни отделете част от товара на кесиите си, тъй както ние ви отделихме от времето си. В продължението на пиесата ще видите какво се случи, след като чудовището успя да се освободи. — Доктор Талос бе протегнал към зрителите високата си шапка и аз чух как в нея звъннаха няколко монети. Недоволен от резултата, той тръгна сред хората. — Не забравяйте, че след като се освободи, нищо няма да може да му попречи да изпълни своите брутални въжделения. Не забравяйте, че аз, неговият мъчител, все още съм вързан и изцяло завися от волята му. Не забравяйте, че все още не сте научили — благодаря ви, господине — на кого всъщност принадлежи тайнствената фигура, чийто силует контесата видя през спуснатите завеси. Благодаря ви. Хайде, вие бяхте така щедри с вашето внимание. Сега ви молим само да не бъдете твърде благоразумни, когато бъркате в кесиите си. Някои от вас вече оцениха по достойнство нашето изкуство, но ние няма да изиграем продължението само пред няколко души. Къде са лъскавите асимита, които вече трябваше да лежат на дъното на моята шапка? Не може няколко души да плащат за мнозинството! Ако са ви свършили асимитата, нека тогава да са орикалки. Ако ли пък не ви се намират и орикалки, сигурно поне някой нещастен аес се търкаля из джобовете ви!
Накрая необходимата сума беше събрана и докторът пъргаво се озова на мястото си върху машината за мъчения. Баландерс изрева страховито и протегна дългите си ръчища, за да ме сграбчи и така позволи на публиката да забележи втората, все още здрава верига, която продължаваше да го удържа на безопасно разстояние.
— Погледни го — каза ми доктор Талос шепнешком. — После размахай факела си срещу него.
Аз се престорих, че едва забелязвам освободилия се Баландерс и бързо измъкнах един от факлите, които ни служеха за осветление. Пламъкът се люшна, изпращя и леко промени цвета си.
— Не! Не! Назад! — извиках, след като доктор Талос ми подхвърли следващата реплика.
Баландерс ми отвърна с още по-смразяващ рев. Той опъна веригата така, че декорите започнаха да скърцат, устата му блъвна кълба дим, а от ъгълчетата й се стече противна на вид слуз, която започна да капе по дрехите му. Някой от публиката извика и тогава веригата се скъса с металически плясък. Лицето на гиганта бе придобило наистина зловещ вид и аз заотстъпвах, опитвайки се вече не да го задържа, а само да се предпазя от евентуална атака. Но още преди да направя и няколко крачки, той вече бе успял да изтръгне факлата и да ме повали на пода.
Надигнах леко глава само за да видя как Баландерс грабна още един факел и тръгна с гръмовни стъпки към публиката. Виковете на мъжете заглушиха женските крясъци. Станах бързо и хукнах към Доркас, за да се скрием заедно в близките храсти. Пътьом хвърлих един поглед на доктора, който доволно се усмихваше, докато за пореден път се освобождаваше от веригите си.
— Много добре! — извика той. — Настина стана много добре. Хайде, върни се, Баландерс. Нали не искаш да ни оставиш в мрака. — После се обърна към мен: — Е, как ти се хареса сценичният ти дебют, господин Инквизитор? За начинаещ, при това без всякакви репетиции, ти се справи съвсем прилично.
Успях да кимна.
— Освен когато Баландерс те събори. Той трябваше да се сети, че не знаеш как се пада в подобни случаи. Баландерс си има своите дарби, но досетливостта не е измежду тях. Имам известно допълнително осветление зад сцената. Двамата с Невинност можете да ми помогнете да го задействаме.
Въпросното „допълнително осветление“ се оказаха още няколко факела, които обаче, макар и използвани, свършиха добра работа. На тяхната светлина изтарашихме набързо опразнената от публиката поляна.
— Парите в тази шапка са нещо сигурно — заобяснява доктор Талос, — но както сами виждате, с тях не се изчерпват приходите ни. Какво ли не сме намирали на поляната след представление. Прасенца сукалчета. Зеленчуци. Обувки и дори дамско бельо. Веднъж намерихме бастун с позлатена дръжка, който естествено се полагаше по право на мен. А, да не повярваш, ето ви и цяла-целеничка рокля — и докторът размаха дрехата над главата си като доказателство. — Тъкмо нашата Йолента ще има с какво да прикрие утре своите прелести.
— Ако ще отсядаме в някой хан — обади се не особено възторгнатата Йолента, — по-добре да тръгваме още сега, докторе. Страшно съм уморена.
Можех да кажа същото и за себе си.
— Хан ли? Какво престъпно пилеене на средства. Нека ти сведа обстановката, скъпа моя. Най-близкият хан би трябвало да е в най-добрия случай поне на една миля. Което ще рече, че двамата с Баландерс едва ли ще успеем да замъкнем реквизита дотам преди разсъмване, дори ако нашият скъп Ангел на мъченията бъде така добър да ни помогне.
Баландерс изгрухтя утвърдително и после размаза с тока на огромния си ботуш някаква отровна гадина, плъзнала из тревата.
Доктор Талос разпери ръце така, сякаш се канеше да прегърне Вселената.
— От друга страна, скъпа моя, тук, под звездите, ние всички ще можем да получим най-благодатния, при това безплатен подслон, за който бихме могли да мечтаем. Студът е тъкмо толкова резлив, колкото да ни накара да се загърнем по-плътно в наметките си, за да се насладим по-пълно на топлия уют, с който те ни даряват. Въздухът е сух, което ще рече, че едва ли ще ни изненада дъжд. Тук ще устроим нашия лагер и утре ще потеглим напред към нови приключения, докато денят е все още млад.
— А как стоят нещата с провизиите? — попитах аз. — Двамата с Доркас сме много гладни.
— Проблемът ви е решен — заяви жизнерадостно докторът. — Баландерс тъкмо откри кошница с продукти.
Някои от нашите зрители, вероятно фермери, явно бяха посетили представлението на връщане от пазара. В кошницата се намери по нещо за всекиго и ние успяхме да утолим що-годе глада си. Доктор Талос не хапна дори троха и каза, че просто иска да постои край огъня, докато му се приспи, след което ще отиде да дремне на трона на Самодържеца.
33
ПЕТ КРАКА
Около час лежах буден. Скоро разбрах, че доктор Талос няма да заспи и затова започнах да се надявам, че ще ни остави за малко по една или друга причина. Той поседя известно време замислен, после стана и започна да крачи напред-назад край огъня. Лицето му беше застинало в почти неподвижна маска, но при все това дори най-незабележимото потрепване на кое да е негово мускулче успяваше да даде израз на определено настроение. Пред притворените ми очи, по лицето на доктора като мимолетни сенки пробягваха радост, тъга, омраза, раздразнение, решителност и цял куп други емоции, които дори не бих могъл да назова.
Докато обикаляше около огъня, той шибаше полските цветя с върха на бастуна си и не след дълго успя да овършее солиден периметър. Накрая фигурата му излезе от полезрението ми и аз чувах само свистенето на бастуна. Тогава бавно измъкнах скъпоценния камък от чантата си.
Все едно че държах в ръцете си звезда, блеснала в нощта. Доркас беше заспала и макар да се надявах, че ще можем да разгледаме камъка заедно, не си и помислих да я събуждам. Леденото, синкаво сияние нарасна така, че се уплаших да не го забележи доктор Талос. Почти долепих око до Нокътя като дете, което се опитва да надзърне във вътрешността на всеки странен и интересен предмет. Когато отново го скрих в джоба на чантата, светът около мен ми изглеждаше твърде мрачен и безцветен.
Не съм съвсем сигурен на колко години беше учителят Малрубиус, когато умря. Това стана няколко години преди да стана капитан на послушниците, което ще рече, че трябва да съм бил малко момче. Въпреки това си спомням много добре как учителят Палемон го наследи като наставник на послушниците, учителят Малрубиус бе заемал този пост откакто се помнех и затова отначало ми беше трудно (а и не само на мен) да приема мисълта, че учителят Палемон може да бъде наш наставник, макар да го харесвах поне толкова и дори повече. Объркването на послушниците се засилваше от факта, че учителят Малрубиус по онова време не само че беше още жив, но и дори не беше заминал за някъде. Старият инквизитор бе спрял да ни преподава и просто си почиваше в своята килия. И все пак, когато престанахме да го виждаме, неговото присъствие сякаш стана още по-осезаемо. Учителят Палемон като че ли също не можеше да повярва, че той никога повече няма да поеме отново задълженията си и току го чувахме да шепне: „А какво ще каже учителят Малрубиус?“