Докато си приказвахме, доктор Талос измъкна парите от една кутия. Той подрънка със събраните в шепите си монети и ни извика:
— Хайде приятели, обещах ви дял от печалбата. Ще разпределим всичко честно и почтено, след което ще можем спокойно да потеглим на път. Баландерс, разтвори дланите си и ги прилепи една до друга. Господин Севериън, дами, хайде, защото нямаме много време.
Когато предишната нощ доктор Талос бе споменал, че ще делим приходите на четири, аз предположих, че на Баландерс не се полага дял, тъй като е роб на доктора. Докторът обаче сложи първия дял именно в неговите шепи. После даде по един дял на мен и на Доркас и накрая изсипа остатъка от монетите върху протегнатата пола на Йолента.
— Както сами забелязахте — уточни той, — парите не бяха никак малко. Все пак ще трябва да ви съобщя с прискърбие, че не една и две от тях се оказаха фалшиви.
— Ти вече взе ли своя дял, докторе? — попита Йолента — Не трябваше ли това да стане в наше присъствие?
Доктор Талос я погледна за миг и после каза тихо:
— Аз не взимам дял.
Доркас ме погледна, сякаш за да се увери, че е преценила правилно и после прошепна:
— Но така не е справедливо.
— Наистина не е — съгласих се аз. — Докторе, твоята роля в представлението беше най-значителна, а после ти събра и парите. Ако се не лъжа, декорите също са твое дело. Според мен на теб се полага дори двоен дял.
— Аз не вземам нищо — каза докторът бавно. За пръв път го виждах сконфузен. — За мен остава удоволствието от факта, че ръководя тази, смея да я нарека, трупа. Освен това така мога да поставям пиесите, които съм написал, пък и ми харесва… — Той се огледа, сякаш за да намери основание да се усмихне. — Харесва ми да се развявам напред-назад по сцената, нагизден с ей онази картонена броня. Друго възнаграждение не ми е нужно.
— Приятели мои, останаха още два аеса, които трудно бихме могли да разделим, както и събраните вещи. Кой от вас иска да вземе монетите и да се откаже от подялбата на вещите? Севериън, Йолента?
За моя изненада, първа се обади Доркас.
— Аз ще ги взема.
— Много добре. Останалите ще предупредя все пак да внимават с вещите, защото някой може да реши, че са крадени. За кражба, както ще ви увери и нашият приятел инквизиторът, се полагат доста неприятни наказания, особено отвъд стената и… Т-този пък кой е?
Проследих погледа му и видях, че към нас се приближава мъж, облечен в сиво.
35
ХЕТОР
Не знам защо хората смятат, че е унизително да посрещнеш непознат, докато седиш на земята, но всички май си мислят така. Двете жени тутакси се изправиха и аз последвах примера им, без дори да се замисля. Дори Баландерс се надигна тромаво. Само доктор Талос, който през цялото време бе седял на „трона на Самодържеца“, не помръдна от мястото си.
Въпреки цялото суетене се оказа, че приближаващият мъж е меко казано невзрачен. Беше нисък на ръст, а широките му дрехи го правеха да изглежда дори още по-дребен. Лицето му беше покрито с набола брада, а когато свали мръсната си, омазнена шапка, за да ни поздрави, се оказа, че темето му е голо и сипаничаво. Веднага си помислих, че съм го виждал някъде, но мина известно време, преди да го позная.
— Рицари — каза той. — О, б-б-благородни рицари и вие дами с к-к-коси като к-коприна! Аз, Хетор, се зова и идвам, за да захвърля мръсните си дрипи и да наточа лъскав боен меч.
— Ти си бил сред публиката снощи — каза доктор Талос. — Твоето желание да видиш продължението на нашата история е достойно за уважение, но ще трябва да те разочаровам. Представлението ни ще започне едва довечера.
Хетор се оказа мъжът със странния поглед, който бях видял сред малката групичка, която ме бе причакала на излизане от тъмницата на крепостта. Той сякаш не чуваше какво му говори докторът. Беше впил поглед в мен и току се обръщаше към Баландерс и Доркас.
— Той те нарани, нали така? Видях кръвта ти да се стича, червена като руйно вино. К-каква огромна чест за теб! Ти също служиш нему, но с цел по-възвишена от моята.
Доркас поклати глава и отвърна поглед от него.
— Надявам се, че осъзнаваш — намеси се отново доктор Талос, — че видяното снощи беше само едно театрално представление.
— Аз о-о-о-осъзнавам повече неща, отколкото ти би могъл да предположиш. Аз, старият капитан, старият лейтенант, старият г-г-готвач в моята кухня, където готвя супа и каша за моите умиращи зверчета! Моят господар е истински, но къде са вашите армии? Истински, а вашите империи? Може ли от истинската рана да потече фалшива кръв? Защото к-къде отива силата, когато кръвта бликне?
Макар благодарение на паметта си да мога да въстановя всяка дума на Хетор на хартия, тогава не обръщах особено внимание на несвързаните му дрънканици. Помня също, че Баландерс го слушаше така, сякаш не искаше да пропусне нито дума от онова, което той казва. Доркас беше като втрещена, тя току се извръщаше като човек, видял мъртвешки кости или полуразложен труп.
— Можеш и сам да се увериш, че младата дама е невредима — смени тактиката доктор Талос, — За мен винаги е удоволствие да поговоря с почитателите на нашето изкуство, но се боя, че сега ни чака друга работа. Трябва да съберем багажа си. Ще ни извиниш ли?
— Подреждане и опаковане? Че кой друг би могъл с това да се оправи по-добре от мен, старият хамалин? — Хетор бързо нахлупи мръсното си кепе. — Аз мога всичко тъй да опаковам, че да е в пълна безопасност, дори да е по-крехко от яйце и по-тежко от дръвник и наковалня. А за любовта на господаря, бих направил всичко. Бих го последвал и накрай света.
Аз кимнах, без да знам какво точно да кажа. Баландерс, който очевидно бе схванал цялата тирада като намек, че е време да започнем със събирането на багажа, отиде тромаво до най-близките декори и започна да ги събира, Хетор скокна след него с изненадваща за годините му пъргавина и се захвана с навиването на един от кабелите на холографските прожектори. Доктор Талос ми хвърли един поглед, който най-вероятно трябваше да означава нещо от сорта на: „В края на краищата ти поемаш отговорността за него така, както аз съм поел отговорността за Баландерс.“
— В града има не един и двама като него — обясних му аз. — За тях болката и смъртта са като секса за нормалните хора.
Докторът кимна.
— Винаги ме е забавлявала идеята за идеалния слуга, който служи на господаря си, подтикван единствено от верността си, за идеалния селянин, който работи единствено заради любовта си към земята, или за идеалната метреса, която може да вирне крака безброй пъти за една нощ, само от любов към чистото удоволствие в любенето. При все това, никога не съм срещал подобни шутове в действителността.
След около час излязохме благополучно на пътя. Напредвахме доста бързо, не на последно място заради начина, по който Баландерс и Хетор бяха успели да опаковат багажа. Дребното човече следваше покорно групата ни на около стотина крачки разстояние.
— Той е точно като мен — каза Доркас, поглеждайки назад. — А докторът е като Аджиа, само че не чак толкова лош. Нали си спомняш как тя се опитваше да ме прогони? Само благодарение на теб не успя да го стори.
Отвърнах й че си спомням и я попитах, защото тогава бе решила да ни последва на всяка цена.
— Вие бяхте единствените хора, които познавах. Мисълта да остана сама ме плашеше повече, отколкото самата Аджиа. Тогава все още се страхувах от нея.
— А сега?
— И сега ме е страх от нея, но много по-малко. Не знам къде съм била в последно време, но съм сигурна, че съм била там сама. И то доста дълго. Ти няма да го разбереш, но…
— Какво?
— Дори и ти да ме мразеше не по-малко от Аджиа, аз пак щях да ви последвам.
— Не мисля, че Аджиа те мразеше.
Доркас ме погледна по начин, който никога няма да забравя. По детски красивото й лице стана невероятно, почти болезнено сериозно.
— Мразеше ме — каза тя тихо. — А сега ме мрази дори още повече. Помниш ли колко замаян беше след дуела? Ти така и не успя да погледнеш назад, докато те отвеждах от арената. Но аз се обърнах и видях лицето й.