В това време Йолента се оплакваше на доктор Талос, че й се налагало да върви толкова дълго.
— Аз ще те нося — прогърмя зад нас дълбокия глас на Баландерс.
Тя го погледна учудено.
— Какво? Върху целия останал багаж?
Гигантът не отговори.
— Казах, че искам да се возя на нещо, а не да се поклащам глупаво като кокошка върху купчина смет.
Баландерс само кимна тъжно.
Йолента наистина се боеше да не изглежда глупаво и онова, което се каня да напиша сега, сигурно също ще ви прозвучи глупаво, макар да е самата истина. Е, читатели мои, посмейте се за моя сметка. В онзи миг с учудване осъзнах какъв късметлия съм бил, откакто напуснах Цитаделата. Доркас, за която знаех, че е мой истински приятел, беше за мен много повече от любовница, тя се беше превърнала в мой спътник, макар да се познавахме едва от няколко дни. Тежките стъпки на гиганта Баландерс ми напомняха колко много хора кръстосват Ърт съвсем сами. Сега вече знаех защо той следва доктор Талос навсякъде. Силата и въображението, с които червенокосият мъж се впускаше във всяко свое начинание, бяха наистина завладяващи.
Докосване по рамото ме извади от унеса. Беше Хетор, който се беше приближил мълчаливо отзад.
— Учителю — продума той.
Казах му да не ме нарича така и додадох, че съм само пътуващ брат, който надали някога ще бъде удостоен със званието учител.
Той кимна раболепно. Зърнах за миг няколко счупени зъба, когато повтори все едно не бе ме разбрал:
— Учителю, накъде сме се запътили?
— Извън портите — рекох аз и си пожелах да последва доктор Талос, а не мен.
Всъщност съзнанието ми бе обсебено от мисълта за свръхестествената красота на Нокътя на Помирителя. Колко хубаво би било да отнеса реликвата в Тракс вместо да се връщам по стъпките си обратно до Несус. Махнах с ръка към стената, която се възвисяваше величествено в далечината. Чувствах се като мишка в подножието на стените на обикновена крепост. Стената ми се стори злокобна с надвисналите над нея буреносни облаци.
— Позволете ми да се погрижа за меча ви, учителю. — Молбата прозвуча искрено, но аз си спомних за заговора на Аджиа и брат й, предизвикан от желанието им да се сдобият с Терминус Ест и промърморих:
— Не. Избий си го от главата.
— Жал ми е за вас, учителю, като ви гледам да превивате плещи под бремето му. Трябва да е много тежък.
Докато се мъчех да му обясня, че мечът не е толкова тежък, колкото изглежда, бяхме заобиколили полегат хълм и пред нас, на половин левга, се очерта път, завършващ в отвор в стената. По него пъплеха карети, фиакри и всякакъв вид други превозни средства, изглеждащи толкова миниатюрни в сравнение със стената и извисяващата се порта, да не говорим за хората и животните, прилични на джуджета и мравки, влачещи трохи. Доктор Талос се обърна и с нескрита гордост посочи стената, все едно бе негово творение.
— Севериън, дами, какво ще кажете? Виждали ли сте подобно нещо? Били ли сте изобщо някога тук?
Йолента само поклати глава, а аз отвърнах:
— Не. Прекарал съм живота си най-вече в центъра на града и стената винаги е била за мен само една тъмна линия на хоризонта на север, която се виждаше от стаята със стъкления покрив на върха на нашата кула. Признавам, впечатлен съм.
— Какви несравними строители са били древните! Помислете само. След толкова хилядолетия цялата тази открита територия е станала жертва на прираста на населението. О, Баландерс май не е съгласен. Не се противете, скъпи мой пациенте. Всички тези горички и тучни ливади, които прекосихме от сутринта, ще бъдат твърде скоро заети от сгради и улици. Е, не сте ли съгласен?
— Строежът на стената не е бил съобразен с разрастването на Несус — отвърна Баландерс.
— Разбира се, разбира се. Сигурен съм, че сте наясно по въпроса. Но все пак… — Докторът ни намигна. — Баландерс е по-възрастен от мен и затова е на мнение, че знае всичко. Е, може и така да е.
Скоро се приближихме на стотина крачки от пътя и вниманието ни беше привлечено от движението по него.
— Ако съгледате празна носилка, поръчайте ми я — каза Йолента на доктор Талос. — Няма да мога да играя довечера, ако цял ден вървя пеш.
— Забрави! — тръсна той глава. — Не разполагам със средства за подобен разкош. Ако зърнеш носилка и ти се иска да я наемеш, разбира се, можеш да го направиш, стига да си платиш. А ако тази вечер не си в състояние да се появиш на сцената, твоята дубльорка ще играе вместо теб.
— Моята дубльорка?!
Докторът посочи Доркас.
— Сигурен съм, че тя гори от нетърпение да изиграе главната роля. О, би се справила чудесно! Защо мислиш, че й позволих да се присъедини към нас и дори й дадох дял от приходите. Ако разполагаме с две дами, няма да се налагат промени в сценария.
— Тя ще последва Севериън, глупако! Не спомена ли той тази сутрин, че ще се връща, за да търси… — Йолента се извърна към мен и в гнева си ми се стори по-красива от всякога. — Как ги нарече? Наметките?
— Пелерините — отвърнах аз.
При тези думи мъжът, яздещ в края на върволицата от хора и животни, дръпна юздите на оседлания си кон.
— Ако търсите Пелерините, жриците искам да кажа, трябва да продължите заедно с мен извън портата, а не към града. Те минаха оттук миналата нощ.
Ускорих крачка и сграбчих задната извивка на седлото му, решен на всяка цена да разбера дали е сигурен в онова, което казва. Ала той продължи, преди да съм успял да го попитам каквото и да било:
— Нощувах в странноприемницата, когато се събудих от необичайна тупурдия. Всички пътници, отседнали под този покрив, изскачаха и тичаха през глава към пътя, за да получат благословията им. Видях процесията през прозореца. Послушниците носеха изображения на божеството, осветени със свещи, но обърнати с лика му надолу, а самите жрици късаха одеждите си, изпаднали в екстаз. — Продълговатото, изнурено лице на ездача се оживи от усмивка. — Повярвайте ми, те бяха! Зрелището беше толкова впечатляващо, че не може да се сбърка с нищо друго.
— Е, по всичко личи, че ангелът на агонията, както и вашата дубльорка ще останат още известно време с нас — прошепна доктор Талос на Йолента.
Оказа се прав наполовина. Без съмнение вие, които може би сте виждали стената много пъти и често сте минавали през нейните порти, ще проявите известно нетърпение. Но преди да продължа с житие-битието си, мисля, за свое собствено удовлетворение, да й посветя няколко реда.
Вече споменах за височината й. Малко са птиците, които могат да прелетят над нея. Със сигурност това биха могли да сторят само орелът и големият планински тераторнис, дивите гъски и видовете, подобни на тях, но едва ли някой друг от останалите представители на птичето царство. Човек може да придобие наистина вярна представа за височината й само когато застане в подножието. Въпреки това, по протежение на много левги, стената се виждаше ясно и едва ли някой, който я бе видял, можеше да се заблуди относно височината й, въпреки облаците, прииждащи като вълни в небесното езеро. Стената е построена от закалена стомана, подобно стените на Цитаделата и затова може би ми се стори по-малко страховита, отколкото би било иначе. Всички сгради, които бях видял в града, бяха съградени или от камък, или от тухли, и това, че виждах отново материала, познат ми от най-ранно детство, не беше неприятно преживяване за мен.
Въпреки това преминаването през портата беше като хлътването в рудник. Не издържах и потреперих. Забелязах, че всички останали около мен, с изключение на доктор Тадос и Баландерс, изглежда се чувстваха по същия начин. Доркас стисна здраво ръката ми, а Хетор сгуши глава между раменете си. Йолента изглежда смяташе, че докторът, с когото преди малко се бе карала, ще й предложи закрила, но след като той не отвърна на докосването й по ръката му и продължи да върви наперено напред, като почукваше с бастуна си по паважа, все едно дали бе ден или нощ, тя се отказа и за мое учудване улови ремъка на стремето на ездача.
Крилата на портата се издигаха високо над нас. На големи интервали се виждаха прозорци, направени от някакъв материал, по-плътен и въпреки това по-прозрачен от стъкло. През тях се мяркаха движещите се силуети на мъже и жени, както и на създания, които не бяха човекоподобни. Мисля, че ставаше дума за какогени — същества, които е трудно да бъдат определени. Други изглеждаха като зверове, макар и да имаха известна прилика с хората. На главите им обаче се извиваха рога, очите им гледаха разбиращо, а в устите им, от които, изглежда, можеха да излизат думи, проблясваха зъби, прилични на пирони или на куки за плетене. Попитах доктор Талос какви са тези странни същества.