— Не знаеш ли къде по-точно?
Рош като че ли се стегна.
— Дори да знаех, как бих могъл да ти кажа? Там няма никакъв друг ориентир освен самия Дом на недостижимите. Той е там, където е. На север, на другия бряг.
— Отвъд стената?
Рош се усмихна на наивността ми.
— Далеч отвъд нея. На седмици път пеш. Естествено Самодържецът може да се озове там на мига, стига да поиска. С летяща машина. Кулата на знамената, така се казва мястото, където кацат летящите машини.
Но новите ни затворници не пристигаха с летящи машини. Най-маловажните от тях биваха докарвани в клетки, от десет до двайсет души във всяка, мъже и жени, оковани с гръб един към друг. Пазеха ги даймарчи, калени в битките воини, облечени с брони, които явно често им бяха вършили добра работа. Всеки от затворниците носеше меден цилиндър, в който се намираха името му и отредената му съдба. Естествено всички до един бяха счупили печатите на контейнерите и бяха прочели съдържанието им — едни бяха унищожили бележките, други ги бяха разменили. Онези, които пристигаха без документи, биваха задържани, докато за тях се получеше ново нареждане, а това обикновено продължаваше до края на живота им. Другите, които бяха разменили бележките си, бяха разменили с тях и съдбата си — те щяха да бъдат задържани или освободени, изтезавани или екзекутирани вместо някой друг.
По-важните пристигаха в бронирани фургони. Стоманените стени и дебели им решетки бяха предназначени не само да предотвратят бягството на затворника, но и да попречат на неговите съмишленици да го освободят. Не след дълго първият от фургоните изтрополи по калдъръма източно от Кулата на вещиците и се появи в Стария двор. Из цялото братство плъзнаха слухове за самоотвержени нападения, планирани и осъществени от Водалус. Много от моите другари послушници бяха убедени, че голяма част от затворниците ни са негови сподвижници, съюзници или поне съмишленици. Аз не можех да ги освободя, защото това щеше да опозори братството и цялата ми симпатия към него и неговото движение не можеха да ме заставят да направя нещо подобно. Да не говорим, че това и без друго беше невъзможно. Но поне се надявах, че ще успея да помогна на тези клетници, на моите въображаеми братя по оръжие, поне с някои дреболии, които да облекчат пребиванието им в тъмницата — храна, взета от таблите на по-малко заслужилите я затворници, и понякога може би парче месо, откраднато от кухнята.
През един буреносен ден успях да разбера кои са те. Тъкмо чистех пода в кабинета на учителя Гурлойс, когато го извикаха спешно за нещо и той излезе, оставяйки бюрото си отрупано с новопристигнали досиета. Спуснах се още щом вратата се захлопна зад гърба му и успях да прехвърля по-голямата част от документите преди тежките му стъпки да затрополят отново по стълбите. Нито един от новопристигналите затворници не се оказа привърженик на Водалус. Имаше търговци, които се бяха опитали да натрупат тлъсти печалби за сметката на доставки за армията, шпиони на асианците и пъстра колекция от всевъзможни долни престъпници. Нищо повече.
Когато занесох празната кофа до каменната мивка в Стария двор, видях още един от бронираните фургони. Гривестите коне от екипажа потропваха с копита и пръхтяха, изпускайки вълма пара, а пазачите, надянали украсените си с кожа шлемове, приемаха неловко поднесените им бокали с подгрято вино. Слухът ми улови името „Водалус“ да трепти във въздуха, но като че ли единствен аз го бях чул. Изведнъж ми се стори, че Водалус е само призрак, който въображението ми е сътворило от мъглата. Досиетата, които бях претършувал неумело само преди броени минути, се пръснаха в лицето ми като подгонени от вятъра листа.
В онзи миг на объркване за пръв път осъзнах, че има нещо налудничаво у мен. В известен смисъл това беше най-ужасното прозрение в живота ми. Бях лъгал често учителя Гурлойс и учителя Палемон, учителя Малрубиус също, докато беше все още жив. Бях лъгал Дрот, защото беше капитан на послушниците, Рош, защото беше по-силен и по-голям от мен, бях лъгал и Еата, както и останалите по-малки момчета, а сега не знаех дали собственият ми мозък не ме лъже от време на време. Всичките ми измами се изсипаха върху ми и аз, обреченият да помни всичко, вече не бях сигурен дали спомените ми не са само илюзии. Спомних си осветеното от лунната светлина лице на Водалус, но нали бях искал да го видя? Спомних си и тембъра на гласа му, но нали бях жадувал да го чуя, него и гласа на жената?
В една леденостудена нощ се довлякох до мавзолея и измъкнах крисоса. Полуизтритото, ведро лице на хермафродит, гравирано върху монетата, не беше лицето на Водалус.
4
ТРИСКЪЛ
Открих го, докато се опитвах да отпуша с пръчка замръзналия канал като наказание за някакво дребно провинение. Лежеше на мястото, където пазителите на Мечата кула изхвърляха отпадъците — обикновено тела на животни, разкъсани по време на обучението. В нашето братство погребваме сами мъртвите си до външната стена, а затворниците в долната част на некропола, но пазителите на Мечата кула оставят това задължение на други. Той беше най-дребният мъртвец, който бях виждал.
Има срещи, които не променят нищо. Ърт обръща своето престаряло лице към слънцето, а то огрява затрупалите я снегове. Те проблясват и искрят, докато всяка частичка от снега, увиснал по тумбестите кули, заприличва на Нокътя на помирителя — най-прекрасният от всички скъпоценни камъни. Тогава всички, освен най-мъдрите, решават, че снегът ще се разтопи и ще даде път на едно безкрайно лято.
Но нищо подобно не се случва. Приказно красивата гледка се стопява след броени мигове, после синкавите като разредено мляко сенки се проточват върху снега, който пък подема наново танца си под напора на острия като шпора северен вятър.
Тъй стана и когато открих Трискъл. Почувствах, че всичко би могло и дори трябва да се промени, но това беше просто епизод от няколко месеца и когато той си отиде и епизодът приключи, оказа се само, че е превалила поредната зима, дошъл е празникът на Света Катерина и нищо не се е променило. Де да можех да ви обясня с думи колко окаян изглеждаше и колко доволен беше, когато го докоснах.
Лежеше окървавен на една страна. Кръвта беше твърда като замръзнала смола и въпреки това цветът й беше яркочервен, защото студът бе запазил цвета. Отидох до него и докоснах главата му — не знам защо. Изглеждаше не по-малко мъртъв от останалите, но едното му око се отвори и той се претърколи към мен, като че ли убеден, че най-лошото е преминало. Сякаш искаше да ми каже „Сега е твой ред да изпълниш дълга си към мен. Направих каквото можах.“
Ако беше лято, мисля че щях да го оставя да умре. Не бях виждал други живи същества освен гущерите, които се хранят с мърша. Аз го погалих отново и той близна ръката ми. След това вече не можех просто да му обърна гръб.
Вдигнах го на ръце (оказа се учудващо тежък) и се огледах наоколо, опитвайки се да реша какво да правя. Знаех, че ако го занеса в нашата спалня, там ще го открият, преди да е изгорял и един пръст от свещта. Цитаделата е необятна, сложна постройка, с малко посещавани помещения и ходници, пръснати из кулите й, из основния корпус, изпъкнал между тях, и галериите прокопани под него. Въпреки това не успях да се сетя за място, където можех да го отнеса, без да бъда видян поне десетина пъти и затова накрая занесох бедното създание, прилично на звяр, в помещенията на братството.
Там трябваше да го пренеса някак покрай пътуващия брат, който стоеше на пост в подножието на стълбището, водещо към килиите. Отначало ми хрумна да го сложа в една от кошниците, с които пренасяме чистите завивки на затворниците. Беше ден за пране и още един курс вероятно щеше да изглежда съвсем в реда на нещата. Вероятността пътуващият брат да се усъмни изглеждаше нищожна, но пък щеше да ми се наложи да изчакам доста време, докато сухите ленени чаршафи тръгнат към подземието. Освен това имаше немалък риск дежурният брат на трето ниво да ме види и да ме попита какво смятам да правя на изоставеното четвърто ниво.
Затова оставих звяра в стаята за прегледи — той беше прекалено слаб, за да се движи и предложих на пазача на рампата да го отменя за малко. Пазачът беше направо щастлив, че ще може най-после да се облекчи и тутакси ми връчи широкия ритуален меч (който по принцип не трябваше дори да докосвам) и опушения си плащ (който ми беше забранено да нося, макар да бях вече висок колкото повечето от пътуващите). Едва ли някой щеше да забележи подмяната. Наметнах плаща и още щом пазачът се скри от погледа ми, взех отново звяра. Плащовете на нашето братство по принцип са огромни, а този дори надхвърляше обичайните размери поради едрата фигура на брата, чийто пост бях заел. И тъй като платът на тази дреха има оттенък, по-тъмен дори от черно, това прави всичките й гънки почти незабележими и като цяло движещата се фигура се превръща просто в тъмно петно. За насядалите по своите маси пътуващи (при условие, че някой въобще ме е забелязал, докато слизах по стълбите) вероятно съм изглеждал просто като един по-закръглен техен брат, решил по някаква причина да слезе на четвъртото ниво. Дори на пазача на третото ниво, където обезумелите затворници вият и дрънчат с веригите си, сигурно се е сторило напълно в реда на нещата негов брат да посети изоставеното подземие, особено след слуховете за предстоящото му почистване, а също и това, че само минути след връщането на пътуващия брат, един от послушниците отново изтича на въпросното ниво — очевидно братът го бе изпратил, за да донесе някаква вещ, която той бе забравил.