Мястото не беше особено привлекателно. Около половината от старите осветителни тела все още работеха, но подът беше покрит с три-четири пръста кал. Някаква маса все още стоеше там, където вероятно я бяха зарязали може би преди двеста години. Беше толкова прогнила, че се разпадна само от докосването ми.
Все пак като цяло подземието не беше особено влажно, а в далечния край на коридора дори нямаше кал. Оставих звяра на едно от леглата за затворници и го почистих с гъбата, която бях донесъл от изпитната зала.
Под засъхналата кръв козината му беше къса, твърда и светлокафява. Опашката му беше подрязана толкова късо, че широчината й беше по-голяма от дължината. Ушите му също бяха отрязани почти издъно. На тяхното място стърчаха парченца, не по-дълги от става на палец. От последното изтезание върху гърдите му зееше огромна разкъсна рана. През нея широките му мускули се виждаха като бледорозова плетеница, Долната половина на предния му десен крак беше откъсната, а горната — размазана. Отрязах я, след което заших гърдите му както можах, и тя започна отново да кърви. Открих артерията и я притиснах, а след това нагънах кожата върху нея (както ме бе учил учителя Палемон), за да остане по-малък белег след като раната зарасне.
Трискъл близваше ръката ми от време на време, докато работех, а когато направих и последния шев, започна бавно да ближе онова, което бе останало от крака му, сякаш се надяваше да го възстанови отново. Челюстите му бяха големи колкото на арктотер, а кучешките му зъби дълги колкото показалеца ми, но венците му бяха побелели. В тези страховити челюсти сега нямаше повече сила, отколкото в ръката на скелет. Очите му бяха жълти, с налудничав поглед.
Същата вечер се размених с едно момче, което трябваше да разнесе храната на затворниците. Винаги оставаше по някоя свободна порция, тъй като някои от затворниците въобще не се хранеха. Занесох една от порциите на Трискъл, чудейки се дали е все още жив.
Жив беше. Явно жаждата му е била нетърпима, защото се бе довлякъл до ръба на калта, където се бе събрала малка локвичка. Там го намерих. Носех му топла супа, къшей черен хляб и две бутилки с вода. Той почти изпи купата със супа, но се оказа прекалено слаб, за да сдъвче или преглътне хляба. Накиснах хляба в останалата супа и му подадох водата, докато пресуши и двете шишета.
Когато легнах на нара си почти на върха на кулата, ми се стори, че все още чувам тежкото му дишане в тишината. Надигах се на няколко пъти и се заслушвах, но звукът затихваше всеки път, за да се възобнови отново още щом главата ми докоснеше възглавницата. Може би е било просто биенето на сърцето ми. Ако бях открил Трискъл една или две години по-рано, сигурно щях да приема случката за истинско чудо. Щях да кажа на Дрот и на останалите, за да стане това наша обща тайна. Сега той беше за мен просто едно клето същество, но освен това чувствах, че ако го оставя да умре, това ще промени безвъзвратно нещо в собствената ми съдба. Бях станал мъж (наистина мъж) толкова отскоро, че все още не можех да понеса мисълта, че съм се превърнал в нещо толкова различно от момчето, което бях преди. Помнех всеки миг от миналото си, всяка блуждаеща мисъл, всяка чудновата гледка, всеки сън. Как можех да разруша това минало? Вдигнах дланите си и се опитах да ги огледам в мрака. Знаех, че върху опакото им вече се виждат изпъкналите ми вени. Изпъкнат ли вените ти по този начин, значи вече си мъж.
В съня си отново вървях из четвъртото ниво и там открих един приятел с окървавени челюсти. Той ме заговори.
На следващата сутрин отново обслужвах затворниците и откраднах храна, за да я занеса на звяра, макар че се надявах да е мъртъв. Трискъл вдигна муцуната си и като че ли ми се ухили. Устата му беше толкова голяма, че когато я разтвори, главата му сякаш се разполови. Все още беше твърде слаб, за да се изправи. Нахраних го и тъкмо се канех да си тръгна, когато мисълта за окаяното му състояние просто ме закова на място. Той зависеше изцяло от мен. От мен! Някога го бяха ценили, дресьорите му го бяха подготвяли както се подготвя атлет за състезание. Трискъл сигурно бе вървял гордо, с гърди, широки колкото човешки, стъпил непоклатимо върху могъщите си предни лапи. Сега от живота му бе останала само една жалка, призрачна искрица. Изтеклата от раните му кръв беше отмила дори самото му име.
Преди бях ходил до Мечата кула в свободното си време и бях завързал нещо като приятелство с дресьорите. Те са обединени в своя собствена гилдия и макар тя да е по-малко значима от нашето братство, познанията на нейните членове са далеч по-необичайни. Техните най-съкровени традиции и знания, които естествено опознах най-бегло, просто ме изумяваха. За да се издигне до ранга на учител, всеки кандидат трябва да остане в заключена клетка с кървящ бик. В определен момент от живота си всеки брат от братството се „жени“ за лъвица или мечка, след което отбягва жените.
Накратко бих могъл да кажа само, че между тях и животните, които те отвеждат в бойните ями, съществува връзка, която е доста сходна с връзката между нас и нашите затворници. Сега, когато вече съм пътувал надалеч от кулата Матачин, мога да твърдя, че принципите на нашето братство се повтарят несъзнателно в общностите, свързани с кой да е занаят. Всички занаятчии в известен смисъл са инквизитори точно като нас. И за ловците техният улов е онова, което са за нас затворниците. Враговете на частната собственост пък са същото за войниците. Управляваните за управляващите. Мъжете за жените. Всички до един се стремят да унищожат любовта.
Седмица след като го бях занесъл долу, Трискъл остави първите си отпечатъци от лапи в калта. Нямаше го в килията, но аз бях сигурен, че не е избягал, защото тогава пазачът щеше да го е видял и щеше да ми каже. Скоро отпечатъците ме отведоха до една тясна врата, от която започваше плетеница от потънали в мрак коридори, за чието съществуване досега дори не бях подозирал. В тъмнината вече не можех да виждам следите му, но се надявах, че той ще надуши миризмата ми в застоялия въздух и сам ще дойде при мен. Не след дълго съвсем се изгубих и продължих да вървя, тъй като и без друго не знаех как да се върна.
Не знам колко древни са тези тунели. Все пак подозирам, без някакво конкретно основание, че възрастта им надхвърля тази на Цитаделата, разположена над тях. Цитаделата е била построена в края на епохата, през която все още е бил жив, макар и тлеещ, стремежът да се лети отвъд пределите на планетата и да се търсят нови, непознати слънца. Колкото и далечно да е това време, от което не се е запазило дори едно име, ние все още си спомняме за него. Преди това трябва да е имало друго време, време, в което са били прокопавани безкрайни мрачни галерии, време, напълно забравено в наши дни.
Когато и да е било това време, долу определено си беше страшничко. Бягах — блъскайки се на няколко пъти в стените — докато накрая погледът ми се спря на бледо петно, очертано от дневната светлина, процеждаща се през една дупка в тавана. Дупката се оказа толкова тясна, че едва успях да провра през нея главата и раменете си.