Джеймс Грейди
Сянката на Кондора
И ТАКА, МЕЖДУ ШАХМАТНИТЕ ФИГУРИ, КОТЕНЦАТА И УРОЦИТЕ С ПОРТОКАЛА И ОГЛЕДАЛОТО НОВАТА АЛИСА ПРИДОБИВА ПОЗНАТАТА НИ ВЕЧЕ ФОРМА, ПРОБЛЕМЪТ С ШАХМАТА Е РЕШЕН СЪВСЕМ КОРЕКТНО В РАЗВИТИЕТО НА РАЗКАЗА, НО БЕЗСМИСЛЕНИЯТ СЮЖЕТ И ХОДОВЕТЕ НА ФИГУРИТЕ СА ТАКА ЛОВКО ПРЕПЛЕТЕНИ И ТАКА НЕОТДЕЛИМИ ЕДИН ОТ ДРУГ, ЧЕ ТЕЗИ, КОИТО НЕ ЗНАЯТ ДА ИГРАЯТ ШАХ, РЯДКО СА ОБЕЗПОКОЯВАНИ ОТ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ СА ИЗОЛИРАНИ ОТ ЗАБАВЛЕНИЕТО. ЕДНО БЕШЕ СИГУРНО, ЧЕ БЯЛОТО КОТЕНЦЕ НЯМАШЕ НИЩО ОБЩО С ТОВА — ГРЕШКАТА БЕШЕ ИЗЦЯЛО НА ЧЕРНОТО КОТЕНЦЕ
ИЛИЪНЪР ГРЕЪМ, В ПРЕДГОВОРА Й КЪМ „АЛИСА В ОГЛЕДАЛНИЯ СВЯТ“ НА ЛУИС КАРОЛ.
Не мисли за това, каза си той, само бягай. Бягай. Краката му блъскаха леко пружиниращата земя, препъваха се в буци и камъни, невидими в тъмнината, дробовете му изгаряха с всяка глътка въздух, в стомаха му се плискаше болезнено гадене. Бягай.
Мисли за нещо друго, съсредоточи се върху целта си, напрегни се, за да я достигнеш. От нелепите фрази му се прииска да се засмее. Шумното му дишане дори промени тона си, когато леко се усмихна между вдишванията. Това беше шега. Мисли за целта си, когато вътрешностите ти ще се пръснат от бягане, защото някъде отзад, вероятно съвсем близо, има хора, чиято единствена цел е да те убият. Бягай.
Смешно е как се уморяват ръцете ти, като тичаш, помисли си той, когато се изкачи на малко възвишение и се запрепъва по отвъдната му страна. Размахват се край тялото ти, почти нищо не вършат, а стават толкова тежки, толкова уморени. Не мисли за това. Бягай.
Напред изникна ярко кълбо светлина. Сега беше достатъчно близо, за да различи предметите в блясъка на прожекторите. Отметна глава назад, за да види безоблачното небе. Имаше звезди, но луната не беше изгряла. Може би, помисли той, може би е изгряла и е залязла. Може би е зад облак. Може би ще остане там, където е, и тъмнината ще ме скрие. Може би. Може би ще успея да стигна до светлината. И може би те няма да ме догонят, докато не дойде помощ. Може би, мислеше той, може би. Бягай.
На петдесет метра от светлото кълбо се препъна в някаква изоставена ограда, тежкият му крак се закачи в най-долната бодлива тел, някак си надживяла горните, издържала на времето и скитащите животни, единствено за да може да го спъне. Той падна, претърколи се, рухна — трепереща купчина. Стани, помисли си, стани. По бузата му потече друга струйка, по-лепкава от потта, обляла лицето му. Но драскотините не го безпокояха, нито синините. Той се изправи, олюлявайки се, и бавно, сигурно побягна отново през прерията. Забрави болящото тяло. Бягай.
Студено е навън, мислеше той, ужасно студено е навън, дори за пролетно време. Земята е почти замръзнала. Ако не бягах, нямаше да мина само с една риза. После си помисли — ако не бягах, нямаше да съм тук и нямаше да ми трябва яке. Бягай.
Опита се да скочи точно когато достигна периферията на светлия кръг. След всичко преживяно не би трябвало да може да скочи толкова високо. Изумително, помисли си той, когато тялото му се блъсна в мрежата на оградата, изумително. Не усети как острият метал се забиваше в дланите му. Не чувстваше нищо освен надежда.
Бавно изтегли тялото си нагоре, превърна се в стегнато кълбо. Страхотно напрежение изпъна ръцете му, когато увисна на оградата, но умът му каза на ръцете, че ще се справят, и те се справиха. По време на последните тренировки, свеж, пълен с енергия, подтикван единствено от стимулите на обучението, той прескачаше телена ограда за по-малко от девет секунди. На пътеката с препятствия неговите резултати бяха най-добри в цялата група. Тази нощ му трябваха повече от двадесет секунди, докато събере необходимата сила, докато направи необходимия бърз тласък, който би трябвало да изхвърли ръката му далеч над тройната дебела бодлива тел, чак до най-горната метална, пръчка. Успя да се задържи въпреки шиповете, въпреки лепкавата кръв. С едно последно концентрирано усилие успя да изтегли тялото си над десетфутовата ограда и да падне от другата й страна като чувал с мръсно пране. Инструкторът му по физическа подготовка би го накарал да го направи отново и отново, докато не постигне лекотата, с която се приземяват парашутистите. Но сега инструкторите му бяха от другата страна на многобройните огради, заспали, в безопасност.
Не знаеше колко време е лежал така. Струваше му се, че близо пет минути. Всъщност не повече от минута, но времето за него беше нереално. Имаше само два периода — тичането и след тичането. И той запълзя.
Запълзя към центъра на ярко осветения кръг. Накъдето и да погледнеше, го заслепяваха ярки прожектори. Когато присви очи, успя да забележи четири грамади от метал, по една в четирите посоки на света. Той повлече тялото си към един друг метален предмет, стърчащ на четири фута над бетонната плоча, на няколко метра от центъра на ярко осветения кръг.