Преди Втората световна война единственото ведомство, което донякъде наподобява служба за разузнаване и сигурност, е било ФБР. Тридесет и пет години по-късно, американската разузнавателна общност се състои от десет големи организации с повече от 200 000 служители и общ годишен бюджет от 6,3 милиарда долара.
Най-известният и най-важен член на тази общност е Централното разузнавателно управление, ведомството, създадено през 1947 година с Декрета за националната сигурност и задачата да координира всички разузнавателни дейности. Директорът на ЦРУ освен че ръководи самото управление, също така е и директор на Централното разузнаване (ДЦР) — директор титуляр на цялата разузнавателна общност. Официално ДЦР ръководи дейността на военното разузнаване, клоновете на разузнаването в родовете войски, Агенцията за национална сигурност, Бюрото за разузнаване и изследвания към Държавния департамент, отдела за вътрешна сигурност към ФБР, отдела за разузнаваме към Комисията по ядрена енергия и малката разузнавателна служба към Министерството на финансите. На практика васалните на ДЦР организации са болезнено стремящи се към независимост бюрократични единици, които непрекъснато се съпротивляват срещу опека отвън. Както отбеляза адмирал Руфус Тейлър — бивш шеф на военноморското разузнаване и заместник-директор на ЦРУ: „Американската разузнавателна общност наподобява федерация на племена.“
Организационно-структурната диаграма на американската разузнавателна общност е осеяна с преплетени линии, обозначаващи координация и контрол, с множество комитети за връзка и управление, а официалните й бюрократични картографи и главни създатели твърдят, че тя дава добра представа за стройният процес на вземане на решения. Но тъй като стройният процес на вземане на решенията е до голяма степен мит, макар че това не се признава открито, ако някъде тази диаграма отразява вярно действителното положение на нещата — то това си е чисто съвпадение.
Само на ниво подкомисии има петнадесет междуведомствени групи, чиято задача е да координират „производството“ на разузнаването и службите за сигурност. Над тези малки подкомисии са разположени осем важни групи за координация. На организационната диаграма тези групи са свързани с различните членове на общността посредством черни линии. Всички те в крайна сметка достигат до президента. Едно малко квадратче в горния ляв ъгъл на диаграмата изобразява Конгреса. Той не е свързан с никакви черни линии, с нищо. Законодателният орган може и да го няма на диаграмата.
Най-забележимата и известна от тези групи е Съветът за национална сигурност (СНС), а съставът й се мени с всяка смяна на президентската администрация. Съветът за национална сигурност винаги включва президента и вицепрезидента и много често министрите на по-важните министерства. СНС е законният наблюдаващ и определящ политиката на разузнавателната общност орган.
Но може би най-важната от всички групи в обществото е комитетът „Четиридесет“. В първите години на президента Айзенхауер този комитет е създаден със секретна заповед 54/12. Неговото съществуване остава практически неизвестно за външния свят, докато журналистите Дейвид Уайз и Томас Рос не го разкриват в книгата си „Невидимото правителство“ — едно от ключовите произведения за американското разузнаване. Главно поради това разкритие комитетът, известен дотогава като „Група 54/12“, преминава през няколко промени на идентичността и в различни периоди е бил наричан „Специална група“ и „Комитет 303“.
Комитетът „Четиридесет“ е съвсем малък. Съставът му също се променя с всяка администрация, но задълженията му в общи линии остават непроменени. Той одобрява операциите и плановете на различните ведомства, той насочва усилията на цялата разузнавателна общност. Първоначално е бил създаден, за да спомогне за установяването на контрол над разрастващата се като гъба на дъжд общност. Доколко тази задача се изпълнява успешно, до голяма степен зависи от президента. Той има решаващ глас по въпроса кой ще участва в комитета и как ще служи в него.
Ключовата фигура в комитета по времето на администрациите на Кенеди и Джонсън беше Макджордж Бънди. Освен него членове бяха Маккоун, Макнамара, Розуел Джилпатрик и У. Алексис Джонсън. През годините на Никсън и Форд най-важният човек в американското разузнаване става Хенри Кисинджър. Той е бил и председател на комитета „Четиридесет“. Освен него са участвали още директорът на ЦРУ Уилиям Колби, заместник-държавният секретар Робърт Ингърсол, заместник-министърът на отбраната Уилиам Клемънтс-младши и председателят на Комитета на началник-щабовете генерал Джордж С. Браун.