Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Prologue
Пролог
_____________________________________________________________
Превод: sunset
Редакция: djenitoo & sunset
Страха навлезе в мен, разтърсвайки леките окови на съня ми. Тялото ми се бе обляло в пот.
Треперех. Гръдния ми кош се стягаше плътно, болезнено. Кръвта течеше бързо, шумолеше в
ушите ми, почти преборвайки воя на вятъра.
Случваше се отново, по-лошо от всичко, което някога съм изживявала.
Родила съм се със способностите на съпричастието. Когато съм близо до друг шифтър,
емоциите му започват да ме бомбардират, независимо какви са. Ако той се страхува – аз
усещам ужаса му. Ако е влюбен – изживявам копнежа му, страстите му. Гнева изгаря
вътрешностите ми, но аз не се ядосвам. Срама кара бузите ми да горят, дори и да няма нещо,
което да ме кара да се чувствам засрамена. Нападната от толкова много чужди емоции, тялото
ми да се превръща в калейдоскоп, само че версиите на цветовете всъщност бяха чувства. Бе ми
трудно да разбера кои са наистина мои.
Но бях имунизирана срещу хората, или според тях – от статистите.
Старейшините – мъдрите мъже на нашия род – бяха станали мои настойници след смъртта на
родителите ми. Разбирайки за постоянното спречкване с дарбата и затруднението, което
изпитвах да бъда около други шифтъри, те ме изпратиха в интернат, където всички ученици са
статисти. Там е безопасно и мога да живея по-нормален живот. Докато пребивавам там,
единствените емоции, които усещам са моите.
Но старейшините настояха всяко лято и зима да се завръщам в Уолфорд, нашето тайно,
скришно местенце навътре в Националната гора. Те смятаха, че излагането ми срещу емоциите
им за кратък период от време би ми помогнало да започна да различавам чувствата си
измежду тези на останалите, да се науча да задържам дарбата си когато не исках да знам какво
другите изпитват, или да анализирам усещанията без да им позволявам да надделяват над
моите. Но да посрещна емоциите на другите за мен бе непосилно. Бе ужасно нарушение на
личното пространство – тяхното и моето. Никога не бих се чувствала комфортно в такава
обстановка.
Пристигнах в Уолфорд преди две седмици, а семействата се бяха събрали за зимното
слънцестоене предната. Това бе нашето време да се съберем заедно, да отпразнуваме
съществуването си. Едновременно с това толкова много засилени емоции витаеха наоколо и
въпреки че повечето от тях бяха щастливи и изпълнени с веселие – все още не преставаше да
бъде непоносимо.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Повечето си бяха тръгнали още преди няколко дни, но много от Тъмните Пазители – нашите
елитни защитници на вида и нашето скрито царство – останаха. Все още бях във ваканция, но
присъствието ми бе само едно изпитание, предизвикателство, опит да определят дали съм
готова да живея около собствения си вид.
Въз основа на това, което в момента изпитвам отговора е не.
Никога не ми се бе случвало емоциите да се преливат в мен с такава наситеност. Никога не съм
познавала някой, който да е бил толкова ужасен. Какво, по дяволите, се случваше?
Обезсилващата паника не отхлабваше захвата си, не ми позволяваше да прочистя ума си, за да
мисля ясно. Поемайки си дълбоко дъх, се опитах да построя стена, която да възпре емоциите,
които ме обладаваха и тези, които бяха единствено мои. Извиках в ума си приятни картини:
пеперуди и малки кученца, и сладолед. Разходка в парка по време на пролетта – толкова ясно, че почти можех да помириша розите.
Но нищо не проработи. Бях хваната в торнадото на нечии тъмни страхове и не можех да
контролирам нито един от тях. Всичко, което можех да направя е да ги преживея. Нищо и
никой, не можеше да ме отдели от ужаса, на който ме подлагаше всичко това.
Светлината на пълнолунието се разля през прозореца ми. Измуших се от леглото си и паднах
върху колене, краката ми отслабнаха от друга вълна ужас. От какво той – или тя – се
страхуваше? Какво бе толкова плашещо? Не можех да определя чии са емоциите, просто знаех
че са там, не откривах главния им източник. Шифтъра бе някъде навън.
Насилих се да стъпя на краката си, придвижих се до прозореца и притиснах чело към студеното
стъкло. Ярката, бяла луна хвърляше сребристо сияние по покритата със сняг земя. Някой
изживяваше първото си пълнолуние. Джъстин. Спомних си чувството на вълнение и очакване,
което излъчваше по време на вечеря. Сякаш бе той, този когото усещах.