ми реагира сякаш тези емоции са мои. Ако няколко шифтъри са в тази зона, тогава мога да
бъда ударена от различни емоции, които подскачат вътре в мен. Освен ако някой има
наистина наситено емоционално изживяване – тогава може би по-незначителните емоции ще
бъдат заличени. Ако копират моите собствени емоции ще бъде изключително силно и
объркващо. Но не чувствам това, когато съм на място, населено само от хора.
Той също не знаеше как да реагира на дългото ми обяснение на това какво е да бъдеш мен или
просто го обмисляше, опитвайки се да свърже нещата. Изучавах го оклоло минута. Историята
му бе, че е дошъл при нас от друга група шифтъри, но не знам дали някой го е проверил.
Спомних си колко лесно убедих Спайк и останалите, че съм студентка в зимна ваканция –
търсеща временна работа. Може би Даниел въобще не бе шифтър. Като Британи. Баща к е
човек, а майка к шифтър, така че предполагам е наполовина шифтър, но човешката к страна
доминира.
8
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Тя няма способностите да се преобразува и емоциите к никога не са достигали до мен. Дали
Даниел бе микс между шифтър и човек?
Или бе напълно човек, който е излъгал за да проникне в нашия клан. Но въпросът би бил –
защо? А и бе успял да ме намери, а това означава, че има способността да проследява. Бях
впечатлена от това.
Миналото лято, когато бях в Уолфорд за няколко седмици чух няколко от другите момичета да
говорят и да се хихикат докато шепнеха по адрес на момчетата, сравнявайки вълчите им
атрибути, но не разбрах интереса им. За пръв път в живота си бях любопитна за козината на
друг шифтър.
Нашите вълчи палта обикновенно са единствени по вида си, въпреки че обикновенно донякъде
съвпада с цвета на косата ни. Като например – моята пясъчно-руса коса означаваше, че ще
бъда със светло оцветена козина. Даниел, с неговата черна коса може би щеше да има черна
козина, но въпреки всичко има разлики. Ще има ли сивкав отенък или ще е черна като дупка?
Дали би била като нощното небе?
Но не можех да си спомня нито един разговор за това как изглежда във вълча форма. А и не го
бях видяла през онази нощ, на поляната. Колко удобно. И ако се замислех за него
продължително: подозрително. Повдигнах вежда.
- Но не мога да усетя нищо, което да идва от теб. А и не си спомням някой някой да те е
описвал във вълча форма. Да не си статик?
Той се засмя, дълбок, плътен звук.
- Не. Не мислиш ли, че старейшините или останали шифтъри биха усетили разликата ако бях?
Имаше право. Шифтърите могат да усетят другите шифтъри, но само след първоначалната ни
трансформация. Всичко се променя при първото докосване на определеното ни пълнолуние.
Не исках да предвидя всичко, което очаква мен – дори възможност за смърт.
- Да, предполагам, – промърморих, желаеща лесно обяснение. – Но ако си шифтър, тогава
защо емоциите ти са отрязани?
- Не мисля, че са, – той потопи една глава лук в кетчупа и продължи да я яде сякаш не се
справяше с неразбираема ситуация. Как можеше да остане толкова незасегнат? Дразнеше ме
това, че той не ми помагаше да разреша този пъзел.
- Защо не се блъскат в мен? – продължих.
- Не знам.
- Правиш ли нещо за да и задържиш?
9
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
- Ако е така, то е на подсъзнателно ниво. Или може би е защото не си в Уолфорд. Някога
усещала ли си емоциите на друг шифтър, докато не си в Уолфорд?
- Да. – живеех с родителите си в Търънт преди смъртта им. Хора и шифтъри живеят там,
въпреки че хората не са запознати с възможностите ни. Малкия град бе близо до националната
гора, мястото което се счита за наш дом. Като дете усешах емоциите на шифтърите – дори
когато бяхме на ваканция. Родителите ми се опитаха да ме заведат на места, където има
повече хора, но шифтърските семейства обичат Дисниленд толкова колкото човешките. Бях
извадила късмет с Атина.
Даниел ме разсея от мислите ми, поставяйки лакът на масата и протягайки ръка докато
пръстите му докоснаха кичурчетата от косата ми, бях я пуснала да виси свободно преди да
тръгна от работа и сега се сипеше по раменете ми.
- Значи не знаеш какво изпитвам в момента? – попита.
Преглъщайки трудни, си мислех, че мога да се изгубя в очите му, особено когато действаше