_____________________________________________________________
Превод: sunset
Редакция: djenitoo & sunset
-
Да не си напълно полудял?! – попитах, принуждавайки се да не закрещя, привличайки
внимание към нас. – Съгласил си се с лудата им идея? Не забеляза ли, че съм начело в
списъка на жътваря?
Той просто гледаше в мен, сякаш ме намираше за забавна.
Не можех да разбера как момче може да остави мъже, които са достатъчно възрастни да му
бъдат дядовци, да му избират женска. Опитаха се да го сватосат с Британи миналото лято, но тя
бе обсебена от Конър.
Добре де, „обсебен” може би звучи твърде грубо, но тя бе влюбена в Конър, но той бе
декларирал Лиднзи като негова сродна душа, но Линдзи се влюби в Рейв . . . Достатъчно е да се
каже, че в Уолфорд си имаме своята ежедневна сапунка.
След като той отново бе сред тези, които си търсят сродна душа, предполагам че старейшините
са решили, че аз ще свърша работа за тази роля. Не разбирам защо никой до сега не се е
почувствал привлечен от него. Ако аз бях нормален шифтър, нямаше да имам нищо против, че
са ми избрали него.
Но не бях нормална. И имах едно чудовище по петите си. Не можех да му причиня това – да го
поставя на такъв риск. Защо дори си е помислил, че ще го направя?
Сякаш прочел мислите ми, каза:
-
Старейшините преглеждат древните текстове. Ще намерят начин да победим това нещо.
Но за да ти помогне знанието им трябва да си в Уолфорд. Там е по-безопасно.
-
Не знаеш това. Те също. Защо? Защо си ме поискал за сродна душа? По време на
свързването ни всичките ти защити ще паднат и ще бъдеш толкова уязвим, колкото съм и
аз. Защо би направил това? – знаех, че се повтарям, но не знаех как по друг начин да
изразя.
-
Обичам да живея на ръба– каза.
-
Да, добре, тогава скочи с бънджи.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Станах и се насочих към вратата, с пределно ясното съзнание, че той ме следва. Умът ми
подсказваше да се насоча към апартамента, в който живея и да се приготвя за бягство.
Но това можеше да е последния ми шанс да се смеся с тълпата и да не бъда засмуквана от
чуждите емоции. Разбрах, че не е мъдър ход когато излязохме пред „Бургър плейс” и казах:
-
Ще се видим по-късно. – и се насочих на далеч от посоката, в която се намираше
квартирата. Освен това се надявах, че като отрежа Даниел той няма да бъде подозрителен.
Имах нужда да бъде по-малко подозрителен, ако щях да се измъквам преди нощта да е
свършила. Хората се разхождаха по тротоара, някои от тях се насочваха у дома, а други
вървяха по моята посока.
-
Ще те изпратя до дома, – каза Даниел, тръгвайки в крачка с мен.
-
Няма да ходя се прибирам.
-
Ще отидеш в крайна сметка.
Завъртях се. Той стоеше на едно място, сякаш го е очаквал, раздразнявайки ме още повече.
-
Виж, схванах. Ти си тук за да ме заведеш обратно в Уолфорд. Помилва ме до неделя, затова
до тогава ще водя нормален живот. – или това което бе нормален живот за мен.
-
Няма да се намесвам.
-
Напротив. Присъствието ти ми пречи.
-
Няма да те оставя сама, Хейдън. В случай, че решиш да си вземеш друга – той се усмихна
самодоволно – почивка.
-
Какво значение има, след като можеш да ме откриеш навсякъде?
Когато три момчета ни връхлетяха докато ни подминаваха и двамата отстъпихме назад, по-
близо до сградата. Някак си се озовах с гръб към стената, а Даниел бе подпрял ръка над главата
ми.
-
Не бъди трън в задника – каза тихо. – Направих компромис и ти дадох още няколко дни тук.
Сега е твой ред да направиш компромис и да приемеш, че тези дни и нощи ще включват и
мен.
Сърцето ми се ускори при мисълта за него, прекарвайки цялата си нощ с мен. В интерес на
истината, никога не съм била толкова близо до момче – достатъчно близо за да успея да уловя
аромата му. Един от недостатъците да ходиш в девическо училище. Даниел ухаеше на природа,
на горски пожар и остри борови бодлички. Преглътнах.
-
Не през цялата нощ.
-
Това зависи от теб. Но докато си безопасно завита, съм на твоя страна.
Представата за него на леглото с мен профуча през съзнанието ми. Какво ми ставаше? Чувствах
се необичайно. Избутах го от пътя си, което се оказа доста по-лесно отколкото очаквах, но
подозирах, че е така само защото той ми позволяваше.
-
Окей, добре. Отивам в „Извън граници”.
-
И аз така си помислих.
-
Дразниш ме, нали знаеш? – попитах го, започвайки да крача по тротоара.