Тази вечер той щеше да стане един от онези, които имат способността да се преобразуват.
Първия път трябва да е болезнен и ужасяващ – може дори да предизвика смърт. Въпреки, че
не се е случвало от близо стотина години. В миналото бях изживявала на няколко пъти нечия
друга първа трансформация, но никога не бе така.
Това, което изпитваше сега Джъстин бе различно. Неестествено. Нещо се бе объркало.
Без да се замислям за вкочаняващия студ отвън, без дори да взема палтото си, се затичах по
коридора, надолу по стълбите, крещейки.
-
Джъстин е в беда! Има нужда от помощ! Сега!
Вратите се отваряха с трясък, чух звуци от стъпки. Няколко Тъмни Пазителя ме изпревариха,
преминавайки през мен. Само половин дузина бяха настанени в имението. Другата част бе
навън, патрулираща и пазеща нашето безценно леговище. Бях ударена от въртележка от
емоции, от тези които бяха около мен и пред мен: притеснение, безпокойство, страх, желание
за лов, готовност за битка.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Но въпреки това те останаха второстепенни, бледнееха пред тези, които идваха от Джъстин.
Тъй като се бях свързала с него още преди останалите емоциите да се присъединят, все още
можех да идентифицирам неговите. Бях го приютила в себе си.
Едва си спомням преминаването през имението. Изведнъж бях отвън, студения сняг хапеше
босите ми крака, а снежинки прехвърчаха около тялото ми. Множество дрехи бяха разпръснати
по земята и наблюдавах зашеметена докато Тъмните Пазители елегантно се преобразяваха във
вълчата си форма – бягайки в горите, с вятър в козината им. Всички, освен Британи Рийд.
Единствения човек около нас. Но бе в толкова добра форма, че ме караше да се чувствам
безсилна.
Следвайки пътеката от стъпките ми, застинах от тежестта на страха му и болката при удара на
лицето ми в земята. Ужаса отново премина като острие през тялото ми, парализира ме –
А след това нищо. В мен не остана ни едно от чувствата на Джъстин.
Не, не, не!
Можех да усетя засилващия се страх на останалите, тяхната разтревоженост. Знаех, че все още
не бяха стигнали до Джъстин, защото не чувстваха дълбоката скръб, която сега сновеше из
тялото ми. Знаех какво ще открием когато стигнем до там. Закъсняхме. Всички закъсняхме.
Насилих се да стана и се затичах отново, когато вихрушката от емоции отново се настани в мен: ужас, загуба на надежда, ярост, гняв, решителност. Тогава достигнах до поляната.
Луната бе перфектен прожектор, кръгла и достигнала върха на възхода си. Не исках да мисля за
него, как първоначално я бе посрещнал, как лунната светлина бе погалила кожата му.
Сега, във вълчата си форма, той лежеше неподвижно под снежната покривка. Над него бе най-
отвратителния звяр, който някога съм виждала. Знаех какво е, знаех за действията му. Жътвар.
С дълги нокти и остри зъби , застанал на два крака, гледайки чудато към човека, той се
извисяваше над всички. Тъмните Пазители го нападнаха, но ръмжането се превърна в скимтене
докато падаха настрана, с усти покрити от мехури, изгорени от нечистата топлина, която
излъчваше щом се бяха опитали да го повалят. Местата, където ги бе хванал с дългите си нокти
и зъби, докато се опитваше да ги хване кървяха. Той бе духовно създание, на момента
изглеждаше непобедим.
-
Достатъчно! – дълбокия, властен вик отекна между дърветата, карайки снега по
клоновете да падне. Обърнах се в посока на звука и видях тримата старейшини, всички
носейки дълги роби, стоящи там със старейшина Уайлд отпред. Той бе този, който бе
дал заповедта.
Вълците изцелили раните си бяха наведени до земята, готови да скочат отново, с оголени зъби
и ръмжене, което идваше някъде дълбоко от гърлата им. Създанието ги игнорира, като че бяха
само някакви незначителни играчки. Погледа му се насочи към мен и сърцето ми започна да
бие по-бързо.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Хейдън Холанд – жътваря не бе човек, но все пак притежаваше способността да говори.
Гласа му звучеше сякаш бе пропътувал през много светове. Миришеше на развалени
яйца. Сяра. – Ще се срещнем отново по време на следващото пълнолуние.
-
Какво си ти? Сценарист на филм за ужаси? – не знам от къде бях открила смелостта да
говоря такива неща. Озъбването бе нужда да демонстрирам, че няма да пречупи духа