скрил някъде и сега ме наблюдаваше. – Глупак.
Искаше ми се да можех да усещам близостта му. Само че не бе така. Ами ако не наблюдаваше?
Ако си е помислил, че да вземе моторната шейна ще е достатъчно, за да ме откаже или че чара
му е достатъчен, за да ме задържи.
Бях достатъчно инатлива за да реша, че ако започна да вървя сега, бих могла да достигна
следващия град до зазоряване. Кой знае. Може дори да имат автобусна спирка.
Извадих фенерче от предния джоб на раницата си, след това оправих презрамките, като
разпределих тежестта на раменете си. Насочих се към дърветата. Бях достатъчно запозната с
местността, за да знам, че горите биха ми дали някакво прикритие, докато главния път
излизащ от града – не. В крайна сметка бих могла да се свърна и на пътя.
Вървях измежду дърветата и накрая - на мястото където светлините от града вече не ми
осигуряваха изглед – включих фенерчето си. Бе невероятно колко тъмна може да бъде нощта
след като само сиянието на луната е в нощното небе. Притежавах невероятно усещане за
целенасоченост и ориентация, част от вълчите ми инстинкти. Не се страхувах, че мога да се
изгубя.
Но въздуха бе студен и вече не усещах носа си. Още няколко часа по този начин не бе най-
умното нещо, което бях планирала. А най-вероятно Даниел си е помислил, че съм прекалено
умна, за да направя нещо толкова глупаво, затова сега имах този изключителен шанс да не ме
наблюдава. Горите бяха запълнени със тишината, докато нещо изскърца – без съмнение от
тежест върху снега и леда.
Винаги се бях чувствала добре в природата, но внезапно тръпка пробяга по гръбнака ми,
невидимия ми дъх в заобикалящото ме пространство стана видим. Просто една малка мъгла.
Ако бе възможно – всичко стана още по-тихо. Не можех да го обясня, но бе сякаш внезапно съм
навлязла във водата. Ушите ми зазвънтяха странно.
Тогава видях синкаво-сива мъгла да се промушва бавно между две дървета. Вцепених се.
Имаше някакъв странен вид крехкост върху покритата със сняг земя, движеше се тихо и
въпреки това бе почти като живо, дишащо нещо. Злокобно. Плашещо. Високо само до коленете
ми, но не исках да преминавам през него.
Напомни ми за отстъплението на жътваря, но не можеше да е тук. Не е възможно да ме е
намерил.
Фенерчето проблесна и угасна. Сега всичко, което осветяваше пътя бе сиянието на лунната
светлина, но все пак мъглата сега изглеждаше някак по-видима.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Време е да вървя.
Завъртях се на пета и се блъснах в нещо твърдо. Силни ръце се увиха около мен.
Освободих се пищейки, размахвайки –
-
Хей! По-спокойно.
Разпознавайки гласа на Даниел спрях да удрям с ръце и да ритам. Отпуснах се срещу него, дъха
ми бе все още накъсан. Поех ледения въздух толкова дълбоко в дробовете си, че ме заболя.
-
Видя ли го? – попитах
-
Да видя какво?
Обърнах глава за да го видя по-добре, но тъмнината обгръщаше и двама ни в сенки.
-
Там.
Обърнах се за да посоча и всичко в мен застина. Нямаше нито мъгла, нито лека мъглявина.
Само фенерчето ми, сега светещо, почиващо си на земята, където го бях изпуснала. Светлината
му сочеше към дълбините на дърветата и не осветяваше нищо освен снега и заледените
дървета. Малко бяло зайче подскочи и ме накара почти да изляза от кожата си.
-
Страхуваш се от малки зайчета? – издразни ме Даниел.
-
Не се страхувам от нищо. Просто... там имаше нещо.
Преминавайки покрай мен, той се наведе и вдигна фенерчето ми.
-
Като какво?
Добре, мъглявина звучеше по-малко опасно от заек. И след като той не беше там в ноща, в
която жътваря ни нападна, не бе виждал това, което аз и другите видяхме. Но все пак си
признах.
-
Изглеждаше като мъгла.
Идваща за мен. Или поне – блокираща пътя ми. А сега бе изчезнала.
-
Изглеждаше като? Мислиш си, че е нещо друго?
Не трябваше да се изненадвам, че се хвана за думите ми. Идваме от свят, в който не всичко
изглежда точно както е.
-
Не знам. Имам предвид, беше там и след това изчезна.
Почувствах се необичайно параноична.
Той се огледа наоколо, чух дълбоко поемане на дъх и знаех, че определя мириса носещ се във
въздуха.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Мирише ми само на заек... и на бухал. Ако заека не е внимателен ще свърши като