-
Не мога да повярвам, че го остави да спи сам на дивана, – каза Лиса докато се
протягаше край мен за пакетче кафе.
-
Казах ти. Едва го познавам.
-
Това никога не ме е възпирало, – тя повдигна вежди към мен.
Засмях се леко.
-
Сложно е.
-
Тогава го опрости.
По-лесно е да се каже отколкото да се направи. Това бе разговор, който наистина не исках да
водя, затова обърнах внимание към пълненето на топла вода в машината за загряване.
-
Все още си навита за фантастичния петък нали? – попита, очевидно решила да остави
любовния ми живот намира.
Погледнах я неразбираемо.
-
Уредих ни да ни закарат със ски лифта до върха на планината в полунощ.
Всички писти затварят по здрач. Но Лиса има връзки.
-
Да, разбира се. Ще бъда там.
-
Със сладурчето?
Кой знае какви възможности за бягство има на върха на планината?
-
Да.
Но нямах повече възможност да обмислям плановете си, защото Спайк отвори предната врата
и хората влязоха вътре в очакване да вземат горещите си напитки по избор. Сутринта бе
трескава както обикновено и имах съвсем малко време да се чудя къде ли може да е Даниел.
Като че ли бях леко разочарована да не го видя измежду лицата, които изчакват поръчките си.
И това ме притесняваше. На една част от мен всъщност му липсваше и гледаше напред в
очакване да го види. Не исках да го приемам като част от живота си и всички опасности, които
включва това.
Може би се е събудил с промяна в сърцето си и се е насочил обратно към Уолфорд без мен.
Да, точно така, Хейдън. Докато живееш в измисления си свят, може би също така и ще
повярваш, че пълнолунието също няма да дойде.
Когато сутрешната треска свърши, Спайк остави само един от нас на пост през деня – докато не
дойде следобедната треска. Днес, за моя радост, не бе моя ден.
Докато сипвах горещ шоколад в чашата си, обмислях дали да не опитам да се измъкна, може
би да убедя Спайк да ме закара до друг град, където бих могла да хвана автобус или нещо
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
такова. Само, че дори не знаех дали следващия град имат транспорт. Снощи бях готова да
поема този шанс, но сега осъзнах, че заради Даниел ми трябваше по-конкретен план. Да го
накарам да се махне от пътя ми нямаше да е лесно. Трябваше да заема лаптопа на Лиса и да
видя възможностите си, може би да намеря начин да изгуби следата на мириса ми. Считайки
колко често се приближава до мен, мириса ми най-вероятно щеше да му е познат. Спомних си
как той опита кръвта ми. Никога не бях чувала вълк да се притеснява за кръвния мирис, но
Даниел не бе като всеки шифтър около който съм била, въпреки че кръга ми от тях бе доста
стеснен.
Докато се насочвах обратно към апартамента започна да вали свеж сняг. Дебелите люспи
заставаха на миглите ми, след това се топяха. Уолфорд също би бил покрит със сняг.
Националната гора бе близо до границата с Канада, а да прекосиш страната със ски бе
популярен спорт в гората. Имахме няколко планини, където шифтърите могат да отидат на ски,
но никога не са били отваряни публично. Това не ни спираше да изпробваме снега или нашите
собствени възможности. Това бе единствения път, когато емоциите ми бяха еднакви с тези на
другите, защото те бяха пълни с тръпки на възбуда от приключението.
По време на разгара на зимата гората бе затворена напълно за външния свят. Тогава е най-
красиво и спокойно навън. Да се наслаждавам на собствената си компания бе хубаво, защото
често това бе всичко, което имам. Намирах удоволствие в самотата. Колкото и да не исках да се
връщам обратно в Уолфорд, не можех да отрека, че ми липсва.
Отидох до задната част на хижата и изкачих стълбите до дървената веранда. Изтърсих снега от
люлката, седнах, притеглих крака към гърдите си и отпих от шоколада си докато се
наслаждавах на това, което със сигурност ще е последния ми ден на покой. Имах чудесна
гледка към дърветата. Тогава, сякаш улавяйки аромата на хищник приятната атмосферата
изчезна.
Чух звук от боти, хрускащи в снега, ставащи все по-шумни докато се изкачваха по стълбите.
Въпреки, че не можех да засека емоциите му, знаех кой е, познавах погледа, който се плъзгаше
по мен, заради косъмчетата на врата ми, които настръхнаха, въпреки че не бе напълно
неприятно чувство.
Бе по-скоро подобие на очакване – което ме раздразни. Не исках да е около мен. Повдигнах