горещия шоколад към лицето си, позволявайки на парата да погали носа ми, очаквайки да ме
разсее от пристигането му. Не обърнах глава, просто продължавах да гледам през мъглата от
пара.
Чудех се кога бе напуснал хижата, защо пътищата ни не се бяха пресекли, ако ме е шпионирал.
-
Не вярваше, че ще се върна? – попитах язвително.
-
Не съм глупак, Хейдън, – каза Даниел, гласа му бе напоен с хумор, докато сядаше на
люлката до мен.
Ядоса ме факта, че съм го развеселила.
-
Не те видях.
-
Аз бях там.... наблюдавайки.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Това е наистина зловещо, нали знаеш. Арестуват хора за дебнене.
-
Нямаше да ми се налага да го правя, ако ми бе дала дума, че няма да избягаш.
Погледнах към него. Бе облечен в пуловер днес и осъзнах, че някъде имаше скрити дрехи.
-
Би ли ми повярвал ако ти бях дала дума?
-
Не и щом става въпрос за живота ти. Донесе ли ми една? – посочи към чашата ми.
-
Не. Не бях сигурна, че все още си наоколо.
Той се подсмихваше.
-
Дам.
След това взе чашата от мен и отпи от шоколада. Искаше ми се да го порицая, но поради
някаква причина гласните ми струни се бяха стегнали, може би защото гърлото и гръдния ми
кош се затегната. Наблюдавайки го, интимността да обменяме една напитка – бе смущаваща.
Изглеждаше толкова на място с мен, напълно отпуснат и въпреки това все още нащрек, докато
погледа му обхождаше пространството пред нас. Можех да усетя как слуша внимателно, сякаш
не вярва напълно на спокойствието около нас.
-
Очакваш неприятности? – попитах докато се пресягах, за да възвърна влиянието си
около чашата си. Почти я обърнах за да не докосна до мястото, където устните му я
докоснаха, но можех да усетя предизвикателството в погледа му, затова отпих от
същото място като него.
-
Винаги очаквам. Това е част от това да бъдеш Тъмен Пазител.
Увих ръцете си, които бяха все още обвити от ръкавиците, около чашата и усетих топлината,
която се процеждаше от нея.
-
Не зная как да те накарам да разбереш колко отчаяно не искам да се връщам там, –
казах му.
-
Не знам как да те накарам да разбереш колко е важно да го направиш.
С дълбока въздишка той се наведе напред, поставяйки лактите си на бедрата и забивайки
поглед в дърветата пред нас, сякаш има способността да вижда през тях.
-
Миналата нощ ме попита колко зная за теб. Какво знаеш ти за мен?
Не много, осъзнах.
-
Зная, че идваш от Сиатъл.
-
Не точно Сиатъл, от района около него – той сведе поглед, изучвайки ръцете си.
Наместих се в люлката, опитвайки се да разбера по-добре Даниел и това, за което си мислеше.
Той бе неподвижен като статуя, сякаш мислеше, че ако се помръдне може да се пропука и
разруши.
-
Случи ли се нещо? – попитах тихо.
-
Семейството ми – родителите ми и по-големия ми брат – бяха убити.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Съчувствието ме обгърна и предизвика сълзи в очите ми. Бе толкова силно, толкова могъщо.
Бях загубила родителите си в катастрофа. Шифтърите имат невероятната способност да се
лекуват бързо – но само във вълча форма. А когато осемнадесет конски сили се удрят в теб...
Смърт на място. Без време да се преобразуваш, без време да се излекуваш. Властите заявиха,
че родителите ми са нямали време дори да осъзнаят какво ги е ударило.
Никога не съм желала да се протегна и да докосна друг шифтър. Дори сега, когато знаех, че
няма да бъда нападната от емоциите му, старите навици са трудни за пречупване; дългото
поддържане на контакт бе трудно. Въпреки това се насилих да премахна ръкавицата си.
Поемайки си дълбоко дъх, положих треперещите си голи пръсти върху ръцете му. Те бяха
стиснати толкова силно, че ги усетих твърди като скала.
-
Съжалявам. Изгубих родителите си когато бях дете. Знам колко трудно е да загубиш
семейството си.
Той раздели ръцете си една от друга, обърна едната и преплети пръсти с моите, изучавайки как
се преплитат, сякаш бе най-очарователното нещо, което е виждал.
-
Усети ли емоциите им?
Гърлото ми се сви, кимнах.
-
Не трябваше. Бяха толкова далеч. Оставиха ме в Уолфорд, защото искаха да
отпразнуват годишнината си. Мисля, че бяха на около десет мили, не зная. Просто знам,
че им бях ядосана, защото решиха да ме оставят. След това ги усетих как умират.