Снежната виелица се засили по-късно същия следобед и премигвах всеки път, когато
снежинките кацаха на миглите ми докато с Даниел отивахме към кафенето. Приготвих му
двоен топъл шоколад, който той взе докато отиваше да седне до камината. Отново се обърна
така че да може да ме вижда постоянно. Вероятно бях привикнала с присъствието му, защото
вече не ме дразнеше.
След това започна големия наплив и нямах време да мисля за Даниел, пълнолунието или пък
жътваря.
Беше малко странно, че усилената работа бе така релаксираща, но наистина ме
освобождаваше от стреса.
Вероятно се е изписало на лицето ми, защото когато започнахме да затваряме Даниел дойде
до мен и каза:
-
Наистина ти харесва това.
-
Да, наистина. – харесваше ми да съм сред хора – човешки хора. Искаше ми се да мога
да чувствам подобна връзка и с хората от моя вид.
Когато привършихме със затварянето за днес, Спайк изпроводи мен, Лиса и Даниел до
предната врата. Момче в сребрист Рейндж роувър* (*марка кола) ни чакаше. Името му беше
Чип и очевидно беше момчето на Лиса за тази вечер. Той беше здравеняк и притежаваше
брада, което го правеше да изглежда като истински автентичен планинец. След като се
представихме с Даниел се качихме на задната седалка, а Лиса зае пасажерското място.
-
Ще бъде толкова забавно. - каза Лиса. – Чип взе и кошница за пикник. Ще ядем на
върха на Дяволката усмивка.
-
Какво е Дяволката усмивка? – попита Даниел.
-
Най-високия склон. – обясни Лиса. – Спускането от там е за най-опитните скиори. Там
ще можеш да решиш дали искаш да опиташ.
-
Значи може да караме ски? – попитах.
-
Ако искаме. Приятеля ми Джейк е в патрула там. Той един вид разреши това незаконно
парти. Светлините ще бъдат пуснати, но само на по-долните писти. Гаджето му – Триш –
има достъп до екипировката под наем. Без такса за нас.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Не мога да повярвам колко хора познаваш. – изпитвах благоволение, как може един
човек да има толкова приятели? Или как може да правят толкова неща за нея?
-
Е, знаеш. Аз съм парти момиче. Не мога да купонясвам сама.
Но когато пристигнахме, открихме, че партито е било отменено. Ски патрулите до един бяха
там, далеч от спокойствието. Някой имаха и дълги спортни шейни.
-
Съжалявам Лиса. – каза Джейк. Той беше висок и строен. Като всички други патрулни
той носеше червено яке за да се идентифицира. – Точно преди да затворим пистите,
научихме че деветгодишно момче се е отделило от баща си горе в планината. Имаме
кучета които търсят, но нямат късмет. Изтегляме всички за прегрупиране.
-
Това е ужасно - каза Лиса. – Можем ли да помогнем с нещо?
Той й се усмихна тъжно.
-
Вървете си в къщи, че да не се безпокоя и за вас.
Размених си поглед с Даниел и макар че не можех да чета мислите или да усещам емоциите
му, знаех какво се върти в главата му в този момент. Но ако кучетата нямаха късмет при
претърсването, как ние бихме имали?
С ъгълчето на окото си улових някакво движение отстрани и погледнах на там. Една двойка
седеше на една пейка. Мъжът беше обгърнал с ръце жената, която се бе вторачила безизразно
в снега и стискаше в ръцете си нещо което изглеждаше като синя плетена шапка.
-
Това ли са родителите? – попитах.
-
Аха - каза Джейк. – Г-н и г-жа Смит, представяте ли си?
-
Това което държи да не е шапката на сина к?
-
Да, бащата я е намерила близо до едно дърво. За жалост бурята която мина този
следобед е заличила всички следи.
Обърнах се отново към Джейк.
-
Сигурно има нещо с което да помогнем. Например да направим горещ шоколад за
спасителите, ако не друго.
-
Страхотна идея! – възкликна Лиса. – Позволи ни да го направим.
-
Окей, да, добре – каза Джейк. – Те наистина трябва да си напълнят термосите от
станцията на бърза помощ. Отидете да се представите. Триш е там. Връщам се да
патрулирам. – той се плъзна със ските си нататък.
-
Ти върви. – казах на Лиса. – Ще се присъединим след минутка.
Тя смръщи вежди и аз посочих с палец през рамо и оформих с устни – обществена тоалетна.
За щастие тя не попита защо се нуждая от Даниел да стои с мен, ако ще вървя в тоалетната.
Предполагам, че е била прекалено разстроена заради изчезването на момчето, за да мисли
ясно. Тя и Чип си тръгнаха.
-
Значи искаш да помагаш да пълниш термосите? – попита Даниел.