Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Не, това беше само, за да дадем някаква работа на Лиса, така че да не си тръгне без нас
и си имаме извинение, за да обикаляме наоколо. Мислиш ли, че можеш да намериш
момчето?
-
Не знам. Кучетата не са успели, но пък съм склонен да опитам. Нуждая се да стоиш
наблизо. Да пазиш дрехите ми, за да не остана без тях.
Кимнах.
-
Добре.
-
Тогава нека да поговорим с родителите.
Тръгнахме към тях. Те едва забелязаха пристигането ни, безпокойството им за момчето бе
толкова силно. Даниел коленичи пред майката и знаех, че го прави защото иска да се
приближи по-близо до шапката, за да подуши мириса на момчето. Вълците, като кучетата имат
невероятни обонятелни сетива. Те могат да различат индивидуалните ни аромати. Това е
причината да са толкова добри следотърсачи.
-
Съжаляваме за това което се е случило на сина ви. – каза Даниел спокойно.
Майката, със сълзи на очите просто кимна.
-
Как е името му? – попитах.
-
Тими – каза баща му.
-
Тим - поправи майката с трепереща усмивка. – Той реши, че вече е прекалено голям за
Тими.
-
Че е прекалено голям, за да може да се отдалечи. – добави бащата.
-
На коя писта бяхте? – попитах. Можех да задам този въпрос на Джейк, но се опитвах да
осигуря на Даниел достатъчно време, за да определи аромата който му трябва.
-
Мисти трейл*(*букв пр. - мъглива пътека)
-
Сигурен съм, че ще го открият. – каза Даниел.
Родителите просто кимнаха отново. Чувствах се толкова безпомощна докатоо се
отдалечавахме, но бях благодарна, че не можех да изпитам емоциите им. Спряхме до картата
на която бяха обозначени всички писти.
-
Ето я. – казах, докосвайки черта далеч към север.
-
Трябва да ти вземем фенерче, за да можеш да следваш стъпките на лапите ми. – каза
Даниел.
-
Всъщност аз имам едно в джоба си - той ме погледна, а аз свих рамена. – Никога не
знаеш кога ще ти потрябва.
Мисля, че Даниел с острото си зрение ще може да вижда в тъмното. Не исках Лиса да се
безпокои за нас, така че отидохме в станцията на бърза помощ. Казах й, че Даниел е участвал в
такова издирване, така че отиваме да се присъединим към планинските спасители. Един от
служителите ни показа карта с точното място където бащата е видял за последно сина си. Взех
топъл термос, и поехме навън преди някой да е осъзнал, че нямаме разрешение да търсим
Тими.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Тръгнахме към планината. Не се безпокоях, че може да се изгубя. Знаех, че Даниел би ме
намерил и ще може да ни заведе до безопасно място. Беше странно как този следобед
размишлявах за кратко време, че може би на него не може да се вярва, а сега поставях живота
си в ръцете му.
Качихме се на ски лифта който щеше да ни качи на върха на Мисти трейл. Лифта все още
работеше, за да може спасителите да го използват. Заехме позиция и скочихме на седалката,
когато тя удари краката ни отзад. Не съм сигурна как се случи, но накрая ръцете на Даниел се
озоваха около раменете ми. Зачудих се дали всички докосват така като него. Прекарах толкова
време от живота си без близостта на шифтър, че един вид бях изгладняла за нея. А Даниел
изглежда бе толкова добър за да ми я осигури.
-
Караш ли ски? – попита той, докато се люлеехме нагоре и надолу над пистата. Имаше
малко повече луна днес. Беше почти изпълнила първата си четвърт. Малко повече
лунна светлина искреше по снега. Беше поразяващо красиво. Иска ми се да съм пак тук
горе някой път когато нямам толкова грижи.
-
Да. Ти?
-
Малко. – той повдигна ръката си, така че да си почива на рамото ми и помилва бузата
ми. – Мисля си, че тази вечер би могло да бъде весело.
Тръпка премина през мен, когато осъзнах, че той се бе загледал в устните ми, които изведнъж
се разтвориха по своя воля. Чела съм за горещи погледи, но уау, неговия бе достатъчен, за да
ме стопли от главата до петите.
-
Приготви се. – каза той.
-
За какво? – не бях сигурна, че искам да ме предупреди, че ще ме целуне. Просто исках
да го направи.
-
Да станеш.
-
Как –
Тогава краката ми докоснаха земята. Ако Даниел практически не ме беше вдигнал от
скамейката със едната си ръка около мен, сега щях да лежа по лице или да продължа обратно
надолу по пистата, когато скамейката обърна за спускането си надолу. След това той ме