издърпа от пътя на следващата скамейка.
-
Оттук - каза, хващайки облечената ми в ръкавица ръка, водейки ме надолу по склона.
Отне ми момент да изляза от мъглата, да започна да контролирам движенията си и да си
спомня, че сме в търсене на изгубено момче. Част от мен се чудеше дали Даниел ме
манипулираше, за да се увери, че няма да избягам или пък наистина бе заинтересуван от мен,
както аз от него.
Как може всичко това да се случи само в рамките на един ден? Вчера бяхме фактически
непознати, а сега копнеех да усетя целувката му. Сякаш той правеше каквото и да е, за да ме
накара да го искам за сродна душа. Но това е от задължението към старейшините или защото
ме желае?
Вървяхме няколко минути преди да достигнем до наклона който търсим.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Добре - каза Даниел, пускайки ръката ми. – Отивам зад тези храсти. Дай ми пет минути,
след това ела да вземеш дрехите ми, и последвай стъпките ми.
-
Пет минути?
-
Хей, докато не ме приемеш за сродна душа, няма да поемам рискове да видиш голия
ми задник.
Въпреки обстоятелствата се усмихнах. Гледахме се един друг за няколко мига и се чудех дали
няма да довърши това което искаше да направи на ски лифта.
Той се обърна, след това пак се обърна към мен, хвана брадичката ми, погледа му задържа
моя. Наклони се.
-
Внимавай. Ако използваш случая, за да избягаш, аз ще те намеря.
Преди да мога да отговоря, дългите му крака увеличиха дистанцията и той изчезна зад
храстите.
-
Дори не ми е хрумвало. – извиках накрая.
Въпреки, че трябваше. Докато той е концентриран върху намирането на Тим, бих могла да съм
далеч от тук преди той да осъзнае, че не го следвам. Но как изобщо бих могла да се погледна в
огледалото, ако се възползвам от такъв трагичен момент като този?
Чух шумолене в храстите, знаех че маха дрехите си. Когато вече стана тихо, изчаках няколко
минути. След това включих фенерчето си, отидох до храстите и събрах дрехите му. Натъпках ги
под якето си, за да ги запазя топли и за да си дам повече изолация. След това обвих палтото му
около раменете си.
Започнах да следвам следите му. Снега беше дълбок и той се движеше бързо, така че
отпечатъците на лапите не бяха ясни, но можех да видя пътя по който бе поел достатъчно
чисто. Затърсих напред, опитвайки се да го видя, искайки да зърна за миг как изглежда във
вълча форма. До вчера се интересувах малко от него. Днес исках да зная всеки детайл.
Вървенето беше трудно на някои места. Вятъра свистеше надолу от планината. Понякога си
сръбвах глътка от топлия шоколад, просто да ми се влее малко топлина. Но исках да оставя
повечето за Тим.
Бях вървяла в продължение на един час когато чух:
-
Хейдън.
Оглеждах се наоколо с фенерчето в ръка, докато лъчите му не попаднаха на Даниел стоящ зад
някакви храсти.
-
Намери ли го?
-
Да. Хвърли ми дрехите.
Направих го и въпреки, че не можех да видя нищо обърнах гръб, за да му дам малко повече
уединение. Не исках да си помисли, че го приемам за моя сродна душа.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Той добре ли е?
-
Той е на едно място не далеч от тук. За пръв път е навън в този студ, но му стъках огън и
след това поостанах около него докато започне да се раздвижва.
Знаех, че след като е запалил огъня се е върнал пак във вълча форма за да стопли Тим.
Козината му и топлината на вълчето му тяло сигурно са били божествени за малкото момче.
Вероятно се е отдалечил когато Тим е започнал да се събужда.
Даниел излезе иззад храстите и хвана ръката ми.
-
Няма да отнеме дълго време да стигнем до него.
След по-малко от десет минути видях малко момче да седи под малък естествен навес, ръцете
му бяха обгърнали свитите му колене. Очите му бяха широко отворени.
-
Хей, приятел - каза Данил, когато обви палтото си около момчето. – Готов ли си да се
върнеш у дома?
Тим кимна с рошавата си глава. Никога не съм работила като водач в гората, но повечето
Тъмни Пазители бяха.
Тайната им работа беше да държат лагеруващите далеч от Уолфорт, но и понякога им се налага
да търсят изгубени лагеруващи. Гледайки Даниел с Тим ме изпълваше топло и неясно чувство,
зачудих се колко лагеруващи е спасявал досега.
Докато давах на Тим топлия му шоколад, Даниел се уверяваше, че огъня е напълно изгасен.