ми, че няма да се дам лесно като Джъстин, че ще се бия до последния дъх, който ми
остане.
Разпадна се в облак от мъгла и се процеди обратно към дърветата, изравни се с земята като
гърмяща змия. За краткия момент, в който то се концентрира в мен, усетих страха и агонията на
хиляди души: шифтърите които е извлякъл и събрал.
Тъмните Пазители бяха наобиколили в кръг Джъстин, всички бяха във вълчата си форма, освен
Британи. Знаех, че си е отишъл. Че душата му бе задържана от жътваря. Сълзите се спуснаха по
бузите ми, избивайки като кристални капки по миглите ми. Ако бях разпознала страха му по-
рано, щях ли да успея да направя повече? Щях ли да успея... да го спася?
Британи започна да пристъпва назад и когато застана до мен прошепна:
-
Умря като вълк. Би трябвало да възвърне човешката си форма.
Кимнах. Би трябвало. Но не и когато е убит от създанието, което видяхме току-що.
Когато посещавах Уолфорд и преглъщането на чужди емоции ми идваше в повече, понякога се
промъквах в стаята със съкровищата, където артефактите на вида ни бяха пазени и
наблюдавани от старейшините. Те ми угаждаха. Дори ми позволяваха да докосвам и чета
древния текст, научиха ме на древните символи. Така, че знаех малко повече за жътваря
отколкото тя допускаше.
Жътваря се надига от дълбините на ада по време на пълнолунието за да изцеди душите и
силите на шифтъра по време на трансформацията му, оставяйки тялото без необходимостта да
приеме обратно първоначалната си форма. То се храни от страха и черпи сили от
способностите ни, но не бе забелязвано от векове. Някои бяха започнали да мислят, че жътваря
не е нищо повече освен легенда и мит. За нещастие – грешаха.
Гората бе толкова тиха, че бих чула дори падането на борова игличка.
Старейшина Томас пристъпи напред и коленичи до Джъстин, заравяйки ръка в козината му.
Старейшините бяха достатъчно силни за да задържат емоциите си от мен, така че не можех да
почувствам това, което той усещаше, но просто знаех, че е същото като мен. Огромната мъка бе
гравирана ясно върху лицето ми. Независимо от факта, че бе почти на сто години, той обви с
ръце Джъстин, повдигна го и го понесе към имението. Останалите го последваха. Всички освен
старейшина Уайлд, който гледаше към мен, с очи пълни с тъга.
-
Ще се подсигурим, че няма да те сполети същата съдба – каза тихо.
А как точно ще направите това? почти попитах, но се сдържах тъй като бях научена да не
проявявам неуважение към старейшините.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Сякаш разбрал мислите ми, той отпусна ръка на рамото ми. Винаги съм черпела сили от
докосването, докато тази вечер – не почувствах нищо.
-
Ще претърсим древния текст и ще намерим начин да го унищожим. Всичко ще бъде
наред, Хейдън – отговори старейшина Уайлд докато ме повеждаше обратно към
къщата.
Не бе успокояващо да науча, че той, най-мъдрия от мъдрите, не знаеше как да унищожи това
същество. Един месец не бе достатъчно дълъг период за да се потърси отговор в старите книги.
Уолфорд бе нашия рай, нашето светилище, но бяхме неспособни да защитим Джъстин, да го
спасим. Жътваря бе дошъл за него. А на следващото пълнолуние – щеше да дойде за мен.
Не само за мен, но и за сродната ми душа.
Докато момчетата преминаваха през първата трансформация сами, традициите изискваха
момичетата да имат до себе си мъж, който да ги направлява и да им помогне да оцелеят.
Сексистко, да, но ритуала бе започнат дълго преди жените да постигнат равенство. Сегашното
ми присъствие в Уолфорд, също така би трябвало да послужи като начин да ми осигури мъжки
преди пълнолунието ми. До момента тази задача бе подложена на пълен провал. Кое момче с
нормално съзнание би искало да се размотава с момиче, което усеща всичко, което той
изпитва, което го изживява точно като него?
Но вече не бях убедена, че да нямам сродна душа до себе си е нещо лошо. Той щеше да се
превъплъти в абсолютно точния момент като мен. Специално ястие за жътваря. Две парчета за
едно.
Не можех да позволя това да се случи, да рискувам нечий друг живот, дори ако това означава
да жертвам моя собствен. Знаех, че старейшините и Тъмните Пазители нямаше да одобрят
плана ми, но това не бе решение, което можеха да вземат те.
Не можех да остана в Уолфорд. Трябваше да избягам. Още тази вечер. Да бягам бързо и силно,
да се крия. До следващото пълнолуние –