декларацията. Изглеждаше толкова сладък.
-
Другата дума, с Л – промърмори.
-
Ликантроп? – прошепнах.
-
Забавно.
Омекнах.
-
Не го обичам, ако питаш това. Едва го познавам.
Погледа му падна към кръста ми.
-
Разбира се, но изглеждаше сякаш той те познава.
-
Просто се държеше приятелски. Той е безвреден – За разлика от теб почти добавих .
Той затвори очи, изглеждаше сякаш ще започне да спори. Вместо това отвори бирата си, отпи и
започна да ме изучава.
-
Не трябваше да флиртуваш с това момче.
-
Защо? Защото принадлежа на теб?
-
Защото имаш нужда от някой, който може да те защитава, а това момче не може. Но аз
ще.
Още двама влязоха в банята, взеха няколко бутилки и излязоха.
-
Хайде – казах. – Не искам да прекарам цялото парти в банята.
Влязох в хола, с Даниел точно по петите ми. Музиката бумтеше в слабо осветения хол. Хората
се въртяха по импровизирания дансинг.
-
Танцуваш ли? – Даниел заговори близо до ухото ми, дъха му погали шията ми и изпрати
топли тръпки на наслада надолу по гръбнака ми.
Как успяваше да ме накара да се чувствам по този начин с толкова малко усилия? Поклатих
глава.
Взе бутилката ми и я остави върху малката маса близо до нас. След това хвана ръката ми и
започна да ме дърпа към дансинга. Забих пети със скъпите си обувки.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Не! – поклатих глава, смеейки се. – Само ще се направя за смях.
Той извика в отговор:
-
След тази вечер никога повече няма да видиш тези хора? Има ли значение? Освен това,
мислех че искаш да се забавляваш. Какъв по-добър начин за това от малко издивяване?
Това, което казваше бе истина, но никога до сега не бях танцувала. Никога не бях ходила на
танци. Докато наблюдавах хората в „Извън граници”, никога не се присъединих към тях.
-
Просто движи тялото си, нищо особено. Не сме в „Танцувай със звездите”* (* -
телевизионно предаване) .
-
Обещаваш ли да не се смееш? – попитах.
Той направи кръст над сърцето си и ме повлече на дансинга. Бирата, която изпих по-рано
определено освободи някои от задръжките ми, но все пак се огледах наоколо.
-
Не ги следи – каза Даниел. – Просто ме гледай.
Елегантно и плавно, той се раздвижи под ритъма на музиката. Започнах да повтарям
движенията му и осъзнах, че е много лесно. И толкова забавно. Усмихнах се. Разсмях се. Бях
пропуснала доста. На нашите най-големи празници в Уолфорд, по време на лятното и зимното
слънцестоене, когато възможно най-много семейства идваха за да отпразнуват съществуването
на вида ни имаше игри, музика и танци. Опитвала съм се да се включа, но през повечето време
просто наблюдавах. Вида ми не беше жесток, но всички знаеха за способностите ми и не се
чувстваха добре около мен. Не ги винях. Когато бомбардирането с емоциите им ми дойдеше в
повече отивах в мазето и прочитах някоя книга в малкото убежище, което си бях създала. Бях
напълно защитена там и само най-силните емоции ме застигаха.
Най-лошите от всички чувства бяха моите собствени когато се намирах там. Самотата.
Изолацията. Винаги съм предпочитала да бъде в училище, около статисти. Но имаше неща,
които не можех да споделя с тях, което създаваше чувство за липса.
Но тази нощ бях щастлива. Танцувах и бях около хора. Толкова много хора. Наоколо сигурно
имаше най-малко стотина души. Зимни работници, колежани които щяха да се насочат към
университетите и да започнат часовете в понеделник. Искаше ми се да отида с тях, накъдето и
да пътуваха. Вместо това се насочвах с Даниел обратно към Уолфорд.
Той хвана ръката ми и ме издърпа напред към себе си.
-
Не мисли за това! – изкрещя в ухото ми, надвиквайки музиката. След това ме завъртя
отново и ме отдалечи, за да можем да възстановим танца си.
-
Как разбра?
Как бе успял да разбере за какво си мисля?
Бях сигурна, че ме е чул, но ме пренебрегна, движейки се в такт с музиката – която внезапно
спря. Хората крещяха, простенваха, протестираха. Няколко момчета изпсуваха. Започна балада
и викове на щастие и пляскане се разнесоха из стаята.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Преди да си проправя път през тълпата, Даниел ме издърпа към него.
-
Никога не съм. . . – започнах.
-
Просто се отпусни, Хейдън.