Сложи ръцете ми около врата си и обви своите около кръста ми. Не танцувахме наистина,
просто движехме краката си и се поклащахме. Но беше приятно, толкова хубаво. Да бъда до
друг шифтър и да не изживявам емоциите му, да бъда разсеяна само от моите. А те се
стрелкаха навсякъде из тялото ми. Задоволство, бързо последвано от страх и след това се
почувствах толкова уверена. Харесваше ми този момент с Даниел. Дори не се преструвах, че
съм нормална, за няколко кратки мига – наистина бях.
Сгуших се в рамото му, благодарна, че изразходих толкова много от трудно спечелените си
пари за тези ботуши, които ме правеха достатъчно висока за да си съвпадаме идеално.
-
Как разбра, че си мисля за завръщането в Уолфорд? – попитах тихо. – Да не би да
умееш да разчиташ мисли?
-
Спря да се усмихваш.
-
Никога не се усмихвам там. Моля те, Даниел, не ме връщай обратно.
-
Трябва, Хейдън. – той се наведе към мен, дъха му се спусна по чувствителната кожа
точно зад ухото ми – Не бих могъл да понеса мисълта, че нещо ще ти се случи. Наистина
вярвам, че това е единственото място, на което ще бъдеш в безопасност.
До този момент не ми и бе хрумвало, че да ме върне обратно в Уолфорд не е по-лесно за него
отколкото е за мен. Можех да продължавам да го усложнявам, да търся пътища за бягства.
Или просто да спра да избягвам неизбежното, както му бях казала снощи.
Почувствах стихващата борба в ума си докато накрая напълно приех решението да се върна в
нашето тайно скривалище. Тялото ми се отпусна срещу неговото. Ръцете му ме обгърнаха по-
силна, привличайки ме по-близо.
-
Благодаря ти – прошепна.
Чудех се дали знаеше какво направих – че всичко би се променило веднъж щом се върнем в
Уолфорд. Че аз ще се променя. Че емоциите на другите бавно ще се присламчат в мен,
съсипвайки ме. Че няма да успея да намеря покой и тогава ще дойде време за пълнолунието
ми...
Искаше от мен да вярвам, че всичко ще бъде наред. Бях сигурна само за това, което имах тази
вечер. Държах го близо до себе си, не се изплаших когато хората започнаха да се блъскат в
мен. Оставих музиката да премине през мен, заслушана в разгара на разговорите. Какафония
от звуци ме заобикаляше, но цялата – извън мен. В мен бяха само мислите ми, изживяването
на собствените ми емоции. Докато те бяха леко плашещи – защото се наслаждавах толкова
много на обятията на Даниел – също така бяха и напълно удивителни. Защото бяха мои и мои
единствено.
Бавната музика бе изместена от по-силен, по-бърз ритъм, който изпълни стаята. Хората се
разделиха и поставиха старт на по-ентусиазирани танци.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Даниел хвана ръката ми и си проправихме път през тълпата към френските врати. Не спряхме
на верандата, той ме поведе надолу по стълбите, стъпките ни хрупкаха върху снега. С високите
ботуши ми бе наистина трудно да маневрирам, докато преминавахме през преспите, но след
това всички мисли – освен тези, които бяха насочени към Даниел – напуснаха мозъка ми,
когато ме обърна за да застана лице в лице с него.
-
Всичката тази непрестанна лудост вътре, шумовете, така ли се чувстваш когато
емоциите им те застигат? – попита ме, а погледа му се впи в моя.
-
Не точно, но може би това е най-близкото обяснение. Не шум, а всевъзможен хаос. В
повечето случаи и психически, защото не мога да спра да реагирам на това, което
чувствам – поклатих глава – Невъзможно е да се опише.
Докато музиката се насочваше и извън хижата, бе прекалено далеч за да притеснява.
Счупването на клонка или клон – най-вероятно от тежестта на снега – пречупи тишината. Бухал
избуха.
Не бях взела якето си и би трябвало да треперя на студа. Но всичко, което успявах да направя е
да се взирам в очите на Даниел и да приветствам топлината, която излъчваше тялото му.
Положи длани от двете страни на лицето ми. Възглавничките на дланите му бяха топли и
загрубели. Докато преди бях подозрителна заради факта, че не мога да почувствам емоциите
му, сега бях удовлетворена от факта, че когато ме докосваше по този начин, емоциите
напиращи в мен бяха мои и само мои.
-
Няма да позволя нещо да ти се случи – каза тихо и свирепо.
Устните му докоснаха ъгълчето на устата ми и желанието се плисна в мен. Обърнах глава за
целувка, за да срещна устните му докато те галеха моите, преди да отново да се отдръпнат.
Зимата избледня и сякаш престъпвах в средата на лятото. Топлината се увеличаваше докато