Пакета със провизиите сега почиваше отворен в снега. Даниел спря да работи по палатката и
ми помогна да подредя дървата в малката яма. Движенията му бяха сигурни, уверени.
Тишината около нас беше прекъсната от пръщенето на първите искри и пламъците започнаха
да се задържат.
-
Готово – каза, отново изправяйки се и почиствайки ръцете си за пореден път. – Това
трябва да ни сгрее.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Протегнах ръце към развихрилите се пламъци. Въздуха бе напоен със студ и топлината от огъня
достигна до мен.
-
Предполагам, че докато си работил като горски водач си правил доста лагери.
-
Почти всяка вечер през изминалото лято.
Работехме заедно за да приключим с опъването на малката палатка. Би била удобна за един
човек, за двама – не чак толкова. Чудех се дали не планира да стои на пост.
От торбата, която бе донесал по-рано извади чанта и я постави до огъня, който сега пращеше
приятно. Извади пластмасова кутия. Той бръкна отново в чантата.
-
Какво да бъде? – попита, държейки една консерва – Зеленчукова супа? – извади и
друга консерва – Или вегетарианска яхния?
Засмях се.
-
Яхния.
Преди малко изпих яхнията от една чаша, която щяхме да използваме по-късно за кафе, чай
или горещ шоколад. Вятърът започна да се засилва и да свири измежду дърветата.
-
Е... имаше ли сродна душа... преди да напуснеш Сиатъл? – попитах.
-
Не – загледа се в мен продължително, сякаш не е сигурен как да отговори. – Излизах на
срещи – продължи – но никоя не ми се стори като единствената.
-
Значи нямаш татуировка.
Отново се поколеба леко.
-
Имам татуировка.
-
Просто за забавляние?
-
Означава нещо за мен.
-
Какво?
-
Търсенето ми, предполагам, на място на което принадлежа. Започва от задната част на
рамото, спуска се надолу по бицепса – докосна дясната си ръка, сякаш може да го усети
през дрехите.
Чудех се дали някога щеше да я сподели с мен. Странно колко много ми се искаше, въпреки, че
нямаше да го приема като моя сродна душа. Чувствах нужда да запълня тишината застанала
помежду ни.
-
Значи си в колежа? – плеснах чело. – Ъгх. Не мога да повярвам, че те попитах това.
Той се ухили.
-
Какво? Защо?
Усмихнах му се.
-
Това бе пръвия въпрос, който ми задаваха в Атина, каквато и нова група студенти да
пристигнеше за зимната ваканция. Винаги ми е изглеждало неоригинално.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Мисля, че е хубав въпрос. Да, ходя в колеж. Искам да запиша право по някое време.
Шифтърите обикновенно живеят и работят със статистите, но въпреки това имахме малко
общество. Но Уолфорд бе признат за нашия главен център. Той е приютил първите, които са
дошли в Америка. Бе място, което всички шифтъри могат да наричат дом, дори ако никога не
са били там.
-
Предполагм, че не по този начин искаше да прекараш зимната си ваканция – казах,
усещайки се малко виновна, че моето бягство бе провалило плановете му.
-
Нямах планове – каза, сякаш прочел мислите ми и осъзнах, че той е много по-добър в
разпознаването на емоциите ми от мен, когато предполагах какво чувства или мисли.
-
Въпреки, че си мисля за няколко бънджи скока за следващата зима.
Засмях се, спомняйки си какво му казах за бънджи скоковете през първата ни вечер.
-
Да, но не очаквай от мен да се присъеденя.
Осъзнавах, че говорим сякаш и двамата ще сме наоколо другата зима. Сякаш всичко щеше да
мине добре.
– В Атина не престанах да се чувствам, сякаш съм наблюдавана.
Преди да може да ми отговори добавих.
-
И не от теб. Винаги изпитвам приятно чувство, когато ти ме наблюдаваше. Това друго
чувства беше... въобще не беше приятно.
-
Не забелязах нищо докато оглеждах наоколо.
Кимнах отново.
-
Предполагам, че просто ставам параноична.
-
На твое място аз също щях да съм.
-
Чудя се – защо не? Как ни е открило.
Той постави друг клон в огъня.
-
Ако продължаваш да мислиш за това, няма да успееш да заспиш.
-
Съмнявам се, че така или иначе ще успея да заспя. Както ти казах, това е първия ми
къмпинг. Хубаво е тук отвън, но също така е и малко зловещо. Имам предвид, само ние
двамата сме. Чувствам се един вид... малка, незначителна.
-
Как е възможно никога да не си ходила на къмпинг?