Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Chapter One
Глава първа
_____________________________________________________________
Превод: sunset & djenitoo
Редакция: djenitoo & sunset
почти три седмици по-късно
З
-
аповядай - казах, усмихвайки се весело докато подавах на сладкото момче на щанда
чашата му топъл ябълковия сайдер.
-
Мерси… - той се наклони напред, прочете името ми на малката табелка закачена на
червения ми пуловер и ми намигна – Хейдън.
Не си дадох труда да си сменя името. Нямаше да спечеля нищо от това. Ако Тъмните Пазители
ме търсят, те ще го правят използвайки мириса ми – не името ми – за да ме открият. Това беше
причината, поради която не си смених цвета или прическата на пясъчно-русата си коса. Носех я
вдигната отзад, когато бях на работа, но иначе я пусках свободно около рамената си.
Дегизирането нямаше да заблуди моя вид. Дори и парфюмите нямаше да могат да прикрият
есенцията на истинския ми мирис. А вълците с човешки умове бяха най-добрите следотърсачи
на света. Последвах тактиката, че криенето от чужди очи е най-добрата ми защита. В
действителност единствената ми защита.
-
Имаш най-необикновените очи – продължи той. – Напомнят ми на карамел.
До известна степен бяха необикновени. Не достатъчно тъмни, за да бъдат кафяви, но не
напълно лешникови. Карамелени бяха добро описание.
-
Благодаря. – казах. Той беше сладък, но не и мой тип – човек, все пак.
-
Къде ходиш на училище? – попита той.
Беше най-често задавания въпрос, бързо последвано от какво специализираш, след това имаш
ли си приятел. Отговора ми винаги бе също толкова изтъркан, като на една от другите колежки, Лиса, която ми подсказваше да използвам: Ако ти кажа, тогава след това трябва да те убия.
Надявах се леката ми усмивка да омекоти отсвирването.
Явно е проработило. Той не изглеждаше обиден, защото се засмя сякаш му давам шанс. Но
следващите му думи ме сложиха нащрек, за жалост не е схванал подтекста на отговора ми.
-
Хей, хайде де - придума ме. – Може би сме от едно и също училище.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Понеже завърших половин година по-рано от всички момичета в пансиона, се съмнявах.
-
Съжалявам - излъгах – но шефа ни намалява надницата, ако ни хване да флиртуваме. – Не
го правеше. Спайк беше готин, но това беше най-бързия начин да избегна опитите за
флиртуване. Бях в Атина от почти три седмици и беше малко вероятно да остана. Не бях
заинтересувана от краткосрочна връзка – и несъмнено не и със статист. Нямаше да
доведе до нищо освен проблеми. Освен това видът ми се обвързваше за цял живот. Ние
търсихме единствения и най-добрия, просто временното не се вписваше при нас. Заради
генетичния си строеж, не намирах статистите за секси. Те може и да изглеждат като нас,
но под повърхността не е така. Загледах се около него. – Следващия.
Сладкото момче схвана посланието и пое през тълпата, спирайки се да пофлиртува с момиче,
което чакаше на опашката. Надявах се да има по-голям късмет с нея. Той изглеждаше мил, но
просто не бе мой тип.
Мършав мъж зае началото на опашката пред щанда и насочи поглед към менюто сложено на
стената зад мен, едва се сдържах да не завъртя очи. Нещата щяха да се движат по-бързо, ако
хората използваха времето си на опашката, за да разучат менюто и да решат какво ще искат
преди да им дойде реда. Но повечето стояха там заради внушителните склонове, снега, или
утрешната прогноза.
Бизнеса винаги бе оживен по здрачаване, когато слънцето се спускаше отвъд покритите със
сняг планини, принуждавайки скиорите да напуснат склоновете. Хората се натискаха на щанда,
опитващи се да вземат топлите си напитки – кафе, шоколад, чай, сайдер – за да се стоплят.
Глъчката от смеховете и гласовете им се давеше от снежните мелодии, които постоянно се
повтаряха, за да напомнят на хората, колко студено е навън и ги изкушаваше да си поръчат
напитки в големи чаши. Харесваше ми факта, че всички тези хора не ги бе грижа за мен. Почти
ме изпълваха с чувство за спокойствие, защото не можех да почувствам най-дълбоките им
страхове или желания. Единствените емоции, които преминаха през мен си бяха моите.
Вратата се отвори, както десетки пъти този ден, но поради някаква причина, този път привлече
вниманието ми. Привлече всички, сякаш имаше колективно задържане на дъх, точно колкото