притиснах по-близо до него. Той спря и намали двигателя.
Никога не съм знаела, че тишината може да бъде толкова силно. Това бе странна мисъл: как
може да бъде тишината нещо повече от тишина – но внезапно бе така оглушително.
-
Усещаш ли нечии емоции освен твоите? – попита Даниел.
-
Не още.
-
Ще бъдем там късно тази вечер. Готова ли си за това?
-
Колкото е възможно.
Бе почти три сутринта когато най-накрая застанахме пред портите от ковано желязо. Ограда
заобграждаше нашето тайно местенце. Малки искри на емоции се спуснаха към мен и след
това напуснаха. Нищо наситено, нищо поразителност, само бдителност, идваща от Тъмните
Пазители, които патрулираха. Никой външен никога не е попадал тук, заради бдителността на
Тъмните Пазители да ги пазят на разтояние – въпреки, че понякога подозирах, че ни защитава и
един слой магия.
Старейшините криеха доста тайни.
Даниел отвори портата с ключа-карта и тя се заотдръпва леко, пускайки ни да влезем. Това
място бе странна комбинация от магия и технология. След това подкара напред към
чудовищно голямото имение, където старейшините живееха през цялата година и от където
бях избягала за няколко кратки седмици.
Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Даниел спря моторната шейна в близост до сградата и я изключи. Бях ударена от тишината. Чух
бухането на бухал в далечината, а в близост – воя на вълк. Слаба светлина се процеждаше
надолу към снега от няколко прозореца на първия етаж. Създаваше приятна илюзия, нещо
което един художник би уловил в картината си. Искаше ми се да вярвам, че това бе всичко,
което ми се предлагаше.
Лесно станах от седалката. Краката ми бяха схванати от дългото пътуване – или поне аз
обивних това чувсто, когато започнах да се клатушкам. Ръцете на Даниел се обивиха около мен, придържайки ме близо до тялото му.
-
Уоу, – каза. – Добре ли си?
-
Да.
-
Чувстваш ли –
-
Не, – докоснах загрубялата му буза. Харесваше ми когато не се бе обръснал. Караше го
да изглежда заплашителен, силен и секси. – Не се притеснявай. Ще се оправя.
Все още с ръце около мен, той ме поведе нагоре по стъпалата и отвори вратата. Докато
вървяхме през фоайето, видях че няколко Тъмни Пазители бяха там и чакаха.
Емоциите им се завъртяха в мен, силни, но меки, топлина и посрещане.
-
Чухме, че пристигате, – каза Лукас, водача на Тъмните Пазители. Както Даниел той бе
висок и мускулест. Косата му бе микс от черно, кафяво и сиво, което го правеше лесен
за разпознаване във вълча форма, когато го виждах да патрулира наоколо.
-
Съжалявам, – каза Даниел. – Предполагам, че след като минахме портата трябваше да
продължим пеша.
-
Най-вероятно нямаше да има значение – каза Кайла. Тя бе сродната душа на Лукас, бе
се присъеденила към групата миналото лято. Косата к бе в червена окраска, повече
като лисица, отколкото като вълк, но когато се преобразуваше беше поразителна. –
Спим леко.
Тя пристъпи към мен и колебливо обви ръце около мен.
-
Добре дошла у дома.
Емоциите к избухнаха в мен, но не бе силен удар. Бе като фойерверки пръскащи се в небето. Тя
е била притеснена за мен и сега тези емоции бяха отмити от облекчение. Наслада.
Почувствах една буца да засяда в гърлото ми заради собствените ми емоции. Бях живяла на
ръба, прекарвайки повечето си време в училището интернат, така че не ми бе хрумнало, че на
някой тук ще му липсвам, че някой ще се разтревожи за мен. Част от мен си бе мислеше, че ще
се радват, че откачалката – онази, която караше емоциите им вече да не са лични – не е
наоколо.
-
Мой ред – каза Линдзи.
Нейната коса бе руса, почти бяла. Миналото лято бях изживяла вътрешното й разкъсване
докато се бореше с чувствата си към Конър и Рейв. Тъмния, мрачен Рейв стоеше точно зад нея.
Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
След като бе избрала него, те никога не се разделяха. Когато ме прегърна, истинската к радост
премина през мен. Не го бях очаквала. Коленете ми омекнаха.
-
Аз не прегръщам, – промърмори Британи – но с Конър се радваме да те видим.
Тя и Конър бяха в контраст: Британи с нейната черна коса, а Конър – с русата си.
-
Старейшините искат да поговорят с теб на сутринта, – каза Лукас, – но за сега просто се
опитай да се наспиш.