– казах на Даниел.
Той се ухили.
-
Е, мога, но не мисля че ако те държа толкова близо ще остане достатъчно място за да се
упражняваме с мечовете.
Върнах усмивката.
-
Не мисля, че го приемаш на сериозно.
-
Ако бъда твоя сродна душа ще бъде зает.
Поклатих глава.
-
Не, аз няма да имам сродна душа.
-
Не можеш да преминеш през това сама.
-
А на теб ти е заповядано да не се преобразуваш.
-
Винаги трябва да имате свое оръжие и да го насочвате към сърцето на опонента си –
каза Старейшина Уайлд, прекъсвайки разговора ми с Даниел – който определено не се
считаше за нещо добро.
Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Знаех, че трябва да премина през трансформацията си сама. Проблема бе, че трябваше да
убедя и Даниел. Но точно сега от най-голяма нужда имах да се науча да се бия.
Старейшина Уайлд ни даде още няколко съвета за позиция и баланс. След това в двора отекна
ехото от сблъсъците на мечовете.
Бях изненадана от начина, по който ръката ми вибрираше от всеки удар, който парирах. Трябва
да сме тренирали половин час преди старейшините да ни позволят да си починем. Не носех
палтото си. Би затруднило движенията ми. Но навън не беше студено, поне докато не спряхме
да се движим насам-натам.
Даниел дойде при мен и ме гушна до себе си.
-
Добра си.
Повдигнах рамене.
-
Но няма да бъда тази с меча. Дори не зная защо се упражнявам, просто искам да се
почувствам сякаш правя нещо.
-
Ти правиш нещо. Служиш като стръв. – чух в гласа му, че това не му харесва. – Мога да
се преобразувам първи, да го разсея.
-
Не! – обвих ръка около него – Освен това той иска мен. Може да те игнорира. Или да те
убие и след това да се върне за мен. Взел е цялото ти семейство. Той може да се движи
бързо, Даниел. Може би дори да убие двама наведнъж. Кой знае.
-
Просто не харесвам този план.
-
Вярвам на старейшините.
Той погледна на мястото където те си говореха.
-
Зная, че ти е по-трудно защото не си израснал с тях – казах – но те знаят най-добре как
да се справим с древни заплахи.
-
Със сребърни мечове? Защо не сребърни куршуми? С пистолет ще се справим по-
добре.
Повдигнах рамене.
-
Поради някаква причина трябва да бъде меч. Може би заради размера на теглото, или
тежестта, или кой знае? Това е древно зло и така трябва да го победим.
Даниел сякаш се чуди за момент, след това извика.
-
Старейшина Уайлд, жътваря ще има ли меч?
-
Не.
-
Тогава не трябва ли да се учим как да го повалим когато той ще има по-голяма
подвижност.
-
Така е, Пазител Фостър. Това е следващия ни урок.
Момичетата и Сет пазеха с мечовете докато всяко момче се представяше за жътваря. Все още
бяхме свързани един срещу един, а Даниел бе мой партньор, стрелкащ се насам-натам около
мен. Замахнах, отскочих, нападнах, без всъщност да се опитвам да вкарам меча в него.
Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Парирахме, замахвахме, удряхме. Завъртях меча си дъговидно. Опитвах се да направя
сравнително подобие на осмица за да го държа на далеч. Работех усилено за да запазя Даниел
на далеч от пространство около мен. Ръцете и цялото ми тяло се умориха.
-
Опитваш прекалено усилено, Хейдън – каза Старейшина Уайлд когато застана зад мен,
постави ръка около мен и неговата покри ръката, с която държах меча.
-
Изчакай, наблюдавай. Удари само веднъж. Когато момента е подходящ. Но винаги
бъди готова за този перфектен момент.
Даниел отскочи към мен и се оттегли, маневрираше наоколо. Напомни ми на отбранителен
играч от футболен отбор, опитващ се да вземе топката.
Чакахме, чакахме, удар –
Даниел се върна назад и падна по дупе в снега.
-
Ще броим това като удар – каза Старейшина Уайлд, отпускайки хватката си около мен.
-
Дори не бяхте близо – каза Даниел.
Момчетата с тяхното его и необходимост да печелят.
Той се изправи на крака.
-
Опитай пак, Хейдън – каза Старейшина Уайлд.
С Даниел започнахме процеса отново. Намирах за изключително трудно да се съсредоточа
докато другите импровизираха, чувствайки се горди от постиженията си, започнали да печелят
увереност докато държат оръжието. Чувствата им ме бомбардираха, караха ме да усещам
тялото си замаяно и объркано.
Даниел тръгна към мен. Не искайки да ударя сърцето му, понижих острието. Не зная дали той