се движеше прекалено бавно или аз прекалено бързо, но порязах бедрото му. Той потисна вик,
реагирайки без да мисли и се отдръпна назад, с което наряза ръката си.
Падна на земята. Снежната покривка около нас започна да се оцветява в кърваво червено.
Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Chapter Tthirteen
Глава тринадесета
_____________________________________________________________
Превод: djenitoo
Редакция: sunset
-
Мили. Боже. Даниел. – коленичих до него.
-
Всичко е наред - каза той, притискайки сняг към бедрото си, за да забави кървенето.
Едва чух думите му от притеснението, загрижеността на другите, дори и от намека на страх, че
е можело да бъде един от тях – процеждаха се и надвишаваха моят собствен страх и
безпокойство за Даниел. Тук нямахме доктор.
Протягайки се, Даниел взе ръката ми. Все още бе така топла.
-
Хейдън, всичко е наред. Просто ще се преобразувам.
-
Не. – старейшина Уайлд и аз казахме по едно и също време.
-
Риска е прекалено голям - продължи старейшина Уайлд.
-
Това няма да се излекува само до утре вечер. – каза Даниел.
-
Тогава ще влезеш в битката ранен или изобщо няма да участваш. Ще видим как ще си утре.
– каза старейшина Уайлд.
Даниел клатеше глава.
-
Ние правим тук това, което е най-добро за глутницата, Даниел - каза старейшина Уайлд. –
Oбсъдихме това, когато дойде при нас за пръв път. Или приемаш правилата ни или
напускаш.
Гледах как челюстта на Даниел се стяга. Не знаех какво чувства, но знаех какво си мисли.
-
Моля те, не си отивай. – прошепнах.
Той се поколеба, след това кимна.
-
Нека прегледаме раните ти - каза старейшина Уайлд.
Болеше ме да гледам, как Даниел куца до имението, оставяйки пътечка след себе си напоена
от кръвта му.
-
Горкият Даниел - каза Британи идвайки до мен - но пък най-малкото знаеш, че можеш да
държиш меча.
-
Не че ще ти послужи за нещо утре вечер - каза Линдзи. – Няма да имаш сили да държиш
оръжие през трансформацията си.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Всеки път когато се опитам да съм нормална се случва нещо, което да ми напомни, че не съм.
Вътре в кухнята Даниел седна на един стол.
-
Мога да изпратя за доктор - каза старейшина Уайлд.
Даниел направи гримаса.
-
Ще се оправя.
Използвайки ножици, срязах дупката на джинсите му, така че да стане по-голяма и да има по-
добър достъп до раната. Всичките емоции… не можех да се концентрирам.
-
Ще се погрижа за Даниел - казах - но искам всеки освен Британи да напусне.
Емоциите блъскащи се в мен отслабнаха, и вече можех да се фокусирам над работата си.
Използвайки топла вода Британи и аз изчистихме раната и я обвихме с ивици от чаршаф, който
един от старейшините ни донесе.
-
Спри да изглеждаш толкова виновна - каза Даниел. – Беше глупаво да се упражняваме
един срещу друг. Цялата работа е глупава.
Докоснах бузата му.
-
Тревожиш се за мен.
-
Точно така по дяволите, тревожа се. Никой не е водил битка с това същество от векове. Ами
ако може да се превъплъти в него което не се убива със сребро? Ами ако… Просто трябва
да има и друг начин.
Докоснах коляното му.
-
Колко лошо си ранен?
-
Достатъчно лошо, че отивам да си легна. Може би ако си почивам, раните ще се излекува
докато спя.
Гледах го как се напряга на крака и куца излизайки от стаята с превръзки около бедрото и
ръката му. Исках да направя нещо.
-
Той е прав. – казах, а Британи бе тук за да ме чуе. – Беше глупаво.
-
Беше инцидент. - каза тя. – И не съм съгласна. Трябваше ни малко практика. Ако трябва да
победим това нещо с мечове, значи това и ще направим.
Въздъхнах. Може би.
-
Знаеш ли какво може да го накара да се почувства по-добре? – попита Британи. – Малко
шоколадови бисквити.
Втренчих се в нея.
-
Откъде знаеш?
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Когато водехме онази група от момичета миналото лято той яде толкова много, че чак няма
да повярваш. Призна ми, че е пристрастен към шоколада.
Дразнеше ме това, че тя знае как да го накара да се ободри, а аз не.
-
Какво друго ти призна? – попитах.
Тя поклати глава и направи гримаса.
-
Съжалявам. Не мога да си спомня. Не му обръщах много внимание. Бях решила да не го