харесвам. Не знам защо, но внезапно си спомних за шоколада.
Готвача ще е тук след известно време, за да започне да приготвя вечерята. Искаш ли да
извикаме Кайла и Линдзи да дойдат, да ни помогнат да направим малко бисквити тогава?
Мислих си да отхвърля предложението, но исках да направя нещо за Даниел, а да имам
момичетата наоколо ще ми даде повече време да практикувам блокирането на емоциите им,
или най-малкото да започна да свиквам с тях наоколо. Дарбата ми ще бъде най-голямата ми
спънка утре вечер.
-
Да, хубаво.
Взех си бърз душ за да измия кръвта на Даниел от мен и се преоблякох в чисти джинси и
пуловер. По обратния ми път за кухнята, спрях на вратата на Даниел. Мислих си да я отворя и
да надзърна как спи, но се боях, че ако го направя, няма да се върна в кухнята. Че ще поискам
да се сгуша до него. Липсваше ми, че не можем да си отделим никакво лично време тук.
Сложих ръката си на бравата, след това поклатих глава и поех към стълбите.
Преди дори да стигна до кухнята бях залята с щастие, веселие, спокойствие – нямаше
съмнение, че всичко идва от момичетата. В този късен следобед, малко време с момичетата
може би е точно това от което се нуждаех – без значение дали ще мога или не да държа
емоциите им далеч.
Когато минах през вратата, нещо меко се стовари на лицето ми и чух смях около мен. Беше
престилка. Нима все още някой носи престилка? Не мога да си спомня да съм виждала някога
майка ми да носи.
-
Не сме от най-чистите готвачи. – каза Кайла, която явно бе прочела мислите ми.
Те вече носиха по една престилка, така че завързах моята около талията си, чувствайки се като
малка Сузи Холмейкър*( *съпруга която се грижи за домакинството си особено със ентусиазъм,
също така и стереотип на всяка жена, която избира ролята на домакиня). Отидох до огромния
дървен плот. В центъра му имаше голяма синя купа и тенджера.
-
Добре - каза Кайла. – Ето как работим. Всеки една от нас ще сложи продукт в тенджерата.
Този който сложи пръв продукта си ще зададе въпрос и другите трябва да отговорят.
-
И тя също ще трябва да отговори на въпроса. – каза Британи.
Кайла завъртя очи.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Може би. Но аз съм първа. – тя грабна тигана преди всеки друг. И сложи две чаши захар
вътре. – Добре, какво е чувството да те целува сродната ти душа?
Линдзи и Британи изстенаха добродушно. Стоях там и си мислих, че може би има нещо по-
лошо от това да чувстваш емоциите на другите: да описваш нещо така интимно като целувката.
-
Добре. – каза Линдзи смееща се. – Ще бъда първа, но съм следващата с тигана.
Тенът й беше светъл, така че се виждаше как изчервяването й се разпространява по бузите. Не
разбирах защо ще ни казва нещо което така я смущаваше, но тогава доверието се настани в
мен, не само нейното предполагам, но и на другите. Те вярваха достатъчно една на друга за да
си кажат. Ппитваха да дадат тази привилегия и на мен.
-
Не е изненада, че Рейв се целува страхотно - каза тя, изчервяването й стана по-голямо. –
Той е толкова добър в това, че не мога да мисля за нищо друго докато ме целува.
Замислих се за миналата нощ, когато страха на Сет ме връхлетя. Целувката на Даниел беше
толкова силна, че всички емоции освен моите се изгубиха.
Линдзи погледна към Британи.
Британи се ухили.
-
Може и да си мислиш, че знаеш как се целува Конър, но не е така. Гарантирам, че никога не
те е целувал по начина по който ме целува, или никога не си му позволявала.
Линдзи се усмихна.
-
Не се ли радваш, че съм го направила?
Британи кимна.
-
Да.
-
Не беше, защото си мислех, че е ужасен, Брит. – каза Линдзи. – Това е причината да се
мъчех толкова много. Конър е чудесен. Просто не беше правилния за мен.
-
Тя наистина се мъчи с решението си - казах, тогава усетих как лицето ми се затопли, когато
три чифта очи се заковаха на мен. – Съжалявам. Дори не говоря за емоциите които ме
нападат – и не разбрах, че си ти на време, Линдзи. Просто знам, че е имаше силно
съмнение и вина изпитвана от някой. Разбрах го прекалено късно, след като го казах. И
просто – мога да го почувствам сега – неудобство. Предполагам, че е между теб и Британи.
Все пак, кой друг е в стаята, нали така? Съжалявам. Не трябваше да казвам нищо. Не
трябваше да се опитвам това сближаващо се готвене. Просто ще си тръгна.
Започнах да се отдалечавам, но три „не”-та проехтяха през кухнята. Британи беше тази която