за едно сърцебиене преди глъчката да започне отново. Не беше толкова вратата, колкото
човека крачещ през нея. Висок, тъмен и красив бяха клише, но му прилягаха напълно. Сърцето
ми спря. Незабавно го разпознах.
Даниел Фостър. Шифтър. Тъмен Пазител.
Мамка му! Какво по дяволите търси той тук?
Докато той не влезе, не се бях страхувала от нито един шифтър наоколо. Притесняваше ме
това, че не знаех, че в района докато не го видях. Никога не бях достигала до пълния лимит на
способностите си, но знаех, че лесно бих могла да усетя емоциите на шифтър, намиращ се на
разтояние един блок от където съм аз. А ако емоциите му са екстремни, като тези на Джъстин, в нощта когато умря – бих могла да ги уловя дори и от по-далеч. Така че, би трябвало да усетя
присъствието на Даниел още преди да застане на тази врата. Трябваше да знам, че е наблизо
за да мога да избягам. Защо бе успял да ме изненада по този начин? Дали няма способността
просто да потиска емоциите си? Дори и сега, когато го виждах не можех да се натрапя в
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
емоциите му. Бях толкова изненадана от този факт колкото и от самото му присъствие – което
със сигутност не бе на добре за мен.
Не знаех много за Даниел, той се присъедини към глутницата едва миналото лято. Виждала
съм го на няколко пъти отдалеч при предишното си посещение на Уолфорд през предния юни.
Но не му бях обърнала кой знае колко внимание. Реших, че той може би вече си е избрал
сродната си душа, а и никога не съм била на ничий шифтърски списък с момичета, с които най-
вероятно биха излезли.
Той бе облякъл черно, ватирано яке, което не си бе направил труда да закопчее, така че
тъмносивия му пуловер отдолу бе на показ. Черната му коса бе подстигана късо, чертите на
лицето му – остри, като че издълбани от груб гранит. Въпреки, че бе посредата на зимата все
още имаше тен – като всеки себеуважаващ се човек, който живее в природата. Сянката, която
наболата брада правеше на силната му челюст му придаваше опасен вид.
Другите момчета навъртащи се в кафе „Хот Брю” също бяха брадясали. „Атина” бе едно от най-
популярните зимни курорти в щата и малко хора бяха облечени за него. Но никой от тях не
изглеждаше сякаш има споспобността – или желанието – да защити територията си. Докато
Даниел имаше мрачна аура и бе готов да повали всеки, който пресечеше линията на това,
което наричаше свое. Не бе някой, с който би искал да се замесваш.
Дори очите му – в най-невероятното хипнотизиращо зелено, като изумруди – имаха излъчване
на компетентен ловец. Той просто стоеше там, а добре сложеното му тяло не помръдваше,
напълно застинал, по начина по който хищника чака точния момент за да нападне плячката си.
Единственото му движение бе погледа му, който бавно оглеждаше магазина. След това
попадна на моя и застинах, когато ме удари внезапно чувство на опасност.
В очите му видях разпознаване и триумф – но не го почувствах. Нещо по-важно – осъзнах, че
аз съм плячката. Точно както се боях – аз бях причината той да бъде тук.
Той се насочи бавно към далечния ъгъл където имаше столове – всички заети. Застана до този в
самия ъгъл, а слабичкия човек седящ на него подскочи леко, сякаш някой току-що го е
зашлевил. Погледна над рамото си към Даниел, след това грабна чашата си кафе и се насочи на
далеч. Даниел успяваше да сплаши без дори да каже и дума, което беше невероятно, но и
дълбоко смущаващо най-вече защото не можех да разчета емоциите му – дори при близостта
му. Би трябвало да усетя нещо.
Принудих се да разваля омагьосаноста си, да насоча вниманието си някъде надалеч от Даниел
и да се върна обратно към мъжа, който изучаваше внимателно менюто. След като взех
поръчката му, се обърнах обратно към щанда, където държахме всичките си рецепти за
питиетата, които пригорвяме. Фокусирах се върху възложената ми задача: две лъжички
шоколад на прах, щипка суха сметана, топла вода от крана, разбъркайте бодро. Наблюдавах
как съдържанието се смесва, разтопява.
Фокусирай се. Фокусирай се! Не се оглеждай, не го оставяй да разбере, че усещаш, че те
гледа.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Но аз действително съвсем ясно усещах, че ме гледа, точно както като дивите животни знаят, че