толкова много, което не зная.
-
Затова отиваш в гората тази вечер за да играете на „двадесет въпроса”.
Тя повдигна вежда, по начин по който казваше, че се самозалъгвах.
-
Може би с пет въпроса – казах.
Тя се засмя.
-
Два. След това ще се целувате и . . .
Повдигна рамене.
-
Изглежда сякаш трябва да знам възможната си сродна душа преди трансформацията.
Това ви свързва, нали? - намръщих се. - Съжалявам.
Тя махна с ръка.
-
Няма нищо. Понякога тъгувам, че не съм шифтър, но няма никакво значение за Конър.
Казва, че се е влюбил по човешкия начин, което е бавно, вместо по шифтърския начин,
което често е просто бам!
-
С Даниел е нещо по средата. За пръв път в живота си желая да изживея нечии емоции,
а през повечето време не мога дори да предположа какво изпитва.
-
И мислиш, че тази вечер. . .
Може да е всичко, което някога ще имам.
С Даниел тръгнахме след вечеря. Луната, светло сребърно кълбо в нощното небе, изглеждаше
толкова близо, че имах чувството че мога да се пресегна и да я докосна. Звездите искряха като
диаманти, разпръснати върху кадифе. Бе толкова ясна нощ. Въздуха бе чист, нямаше нито
следа от мъгла, облаче или нещо, което би могло да заслепи яснотата.
Не взехме моторната шейна, вървяхме пеш. Може би Даниел бе притеснен, че ще подскаже на
старейшините за нашето тайно излизане. Но мислех, че причината да вървим вместо да караме
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
дойде заради факта, че вървим заедно. Държахме ръцете си и осъзнах колко много харесвам
това в него: че докосваше толкова естествено, сякаш винаги го е правил. Никога не бе изпуснал
възможност да се докосне до мен.
Бях прекарала по-голямата част от живота си без допир до други шифтъри. Понякога прегръщах
момичетата в училище, не бе същото. Тяхната история, техния свят, бе толкова различен от
моя.
Луната се бе покачила високо в небето когато Даниел най-накрая ме заведе в пещера. Бе
катранено черно, дори усетих щипещия въздуха върху бузите си.
-
Изчакай тук.
Звук от изщракване бе последна от пламък на запалка, която освети лицето му докато той
палеше свещ. Нещо магическо ме обви докато наблюдавах кръглата стая, осветена от различни
свещи и пламъци, които започнаха да премигват, бавно разкривайки убежището, което бе
създал за нас.
Знаех, че е трябвало да дойде тук по-рано през деня за подготви всичко. Купчина одеяла
формираше легло върху пода, достатъчно широко за да можем да спим разделени ако
желаехме това. Знаех, че Даниел не би прибързал с нищо тази вечер. Всичко щеше да се
развива бавно тази нощ, научавайки повече един за друг. Избирането на сродна душа не бе
лесно решение, и определено не беше решение, което трябваше да вземат старейшините.
Знаех, че ни желаят доброто, но в края на краищата, за да бъдат двама шифтъри сродни души,
трябва да има връзка помежду им.
Знаех, че се интересувам от Даниел, и него го бе грижа за мен. Но беше ли достатъчно?
Той се обърна към мен, взе раницата ми и я отнесе до ъгъла, където я остави заедно с неговата.
След това се върна при мен.
-
Не е толкова студено, веднъж щом свикнеш.
-
Кога успя да направиш всичко това?
-
Първото нещо, което направих тази сутрин преди всички други да се събудят бе това.
Поемайки ръката ми, той ме заведе до друга стая. Чух познатото щракване на светлината.
Докато той палеше свещите, играта на пламъка разопакова подаръка ми. Подземен басейн,
чиято пара се издигаше нагоре. До скалата спретнато подредени имаше кърпи.
-
Това е което ме изуми – каза той, гласа му отекна около каменните стени. Той включи
фенерче и светна към басейна. Водата бе невероятно чиста, можех да видя покритото
със скали дъно.
-
Незамърсено. – каза – Без водорасли или боклуци. Това е вид място, където лечебните
свойства биха се използвали стотина години.
-
Няма твари ли нещо такова вътре? – попитах.
-
Никога не съм видял нищо, а съм бил тук няколко пъти след като го открих.
-
Заради усамотението? – попитах.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Да. Аз. . . Понякога имам нужда от пространство. Обичам Уолфорд, оценявам това, че
всички са ме приели, но групите не са по моята част.
Спомних си впечатлението ми от него когато го видях за пръв път в Атина и факта, че е самотен.