Не направи нищо, с което да разсее това понятие за него, но изглеждаше много по-силно
когато го кажеше на глас. Да бъдеш сам не бе нещо, което нашия вид правеше. Въпреки че бях
прекарала по-голямата част от времето си далеч от шифтърите, винаги съм имала копнеж да се
присъединя към тях. По някаква причина се връщах при тях всяко лято и зима.
-
Но да бъдеш шифтър, означава да си част от глутницата.
-
Да, зная. Но никога не е било по този начин за мен. Затова си толкова специална.
Никога преди не съм искал да имам някой, с когото да си принадлежим.
Преди дори да помисля как да реагирам той изключи фенерчето, остави го настрана, дойде
отново до мен и взе ръката ми. Въпреки че все още носех ръкавици, можех да усетя ръката му
– стабилна и сигурна.
-
Помислих си, че ще поискаш да поплуваш, – каза нежно, гласа му изпълни малката
пещера. – Вътре е почти като в гореща вана. В някои зони можеш да усетиш как водата
извира от някъде по-надолу.
Стиснах ръката му, опитвайки се да изглеждам дръзко, но най-вероятно в очите му това е било
нелепо. Никога преди не съм пожелавала нещо толкова силно, а го исках сега.
-
Ще дойдеш ли при мен?
Видях благодарност за поканата в очите му, може би не звучах напълно глупаво в еуфорията си.
-
Веднъж щом влезеш във водата ме повикай – каза.
-
Добре. Мога да го направя.
Той погали с устни моите. Не бе достатъчно, но реших че веднъж след като влезем в басейна
заедно, щяхме да споделим повече. Много, много повече.
Той ме остави сама. Сваляйки ръкавиците си, се наведох и прекарах пръстите си през
повърхността на басейна. Водата бе невероятно топла, почти като в сауна. Бе трудно да го
повярвам по средата на зимата, но най-вероятно идваше от подземен горещ извор.
Свалих дрехите си бързо и се потопих в басейна. Беше прекрасно, когато копринена влага, се
уви около тялото ми. Нямаше да мисля за утре вечер, нито за опасностите, през които
минаваше пътя ни или колко уплашена се почувствах когато съзнанието ми пренебрегна
поставената задача и се сетих за жътваря. Сега щях да се възползвам максимално от подаръка
на Даниел, да му се наслаждавам сякаш живота ми зависеше от това. Отпуснах се стъпвайки
във водата, позволих на топлотата да отмие напрежението в мускулите ми. След това извиках,
зашеметена от очакването.
-
Даниел!
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Наблюдавах как сянката се плъзга по стената в близост до входа. Ниска. Четирикрака. Той
идваше при мен в животинската си форма. Най-накрая щях да го видя като вълк. Дъха ми секна
и се надигнах нагоре към началото на басейна.
Но това, което пристъпи в малката пещера не бе това, което очаквах. То не бе вълк, а пантера.
Пантерата. Онази, която видях в горите през първата нощ след като напуснахме Атина. Бях
сигурна в това. Но не можеше да е той, тъй като същата вече той бе в лагера когато –
След като пантерата избяга. Даниел изглеждаше изненадан когато му споделих, че съм видяла
пантера, но ако той бе създанието, то тогава неговия отговор е бил просто ход за да не го
заподозря.
Изплаши ли те?
Бе ме попитал. Започвах да разбирам защо оценяваше по този начин тогавашната реакция, а
имах чувството че го прави и сега.
Пантерата бе също толкова елегантна и красива колкото си я спомням. Дебнеше ме. Силните
му мускули изпъкваха при движенията. Силата и мощта бе очевидна във всяко помръдване.
Измърка ниско, гърлено и звука отекна наоколо.
Едва когато дойде почти до мен и сведе главата си успях да погледна добре в очите к. Зелени.
Като изумруди. А в тях видях повече, толкова повече.
Защото когато се променяме, всичко се променя освен очите ни, те са прозорец за душите ни.
Повече от козина, повече от контури на лице, нашите очи са повече от всичко друго.
С несигурен жест извадих ръката си от басейна и се пресегнах напред за да докосна главата му.
-
Даниел?
С плавно движение, като на олимпиец с перфектни рефлекси, пантерата скочи в басейна.
Даниел излезе изпод тъмните дълбини.
В продължение на няколко тихи момента не правехме нищо друго освен да се взираме един в
друг, дъха ни отекваше около нас. Не знаех какво да кажа. Част от мен се чувстваше предадена, защото е държал тайната си запазена толкова дълго време. А тази бе огромна.
През цялото време го възприемах като един от нас, очаквах да го видя преобразуван, да бъде