направи.
-
Ти . . . ужасена ли си от това, което съм? – попита.
Почти изскочих от басейна.
-
Боже, не. Защо си мислиш, че е така?
-
Не съм точно това, което си свикнала да е около теб.
-
А ти някога да си срещал други момичета, които могат да изживеят емоциите на
другите?
Той се ухили.
-
Не. Мога честно да кажа, че никога не съм срещал друг като теб.
Подозирах, че не говори само за способностите, които притежавах, че по един безцеремонен
начин ми правеше комплимент. Той разкриваше толкова много от себе си за мен, той бе
всичко, което някога съм искала от едно момче. Не очаквах да бъде толкова трудно, защото ако
му дадях причина да си мисли, че бихме могли да бъдем заедно, ако го окуража, тогава утре
вечер щях да го загубя. Бе ли по-добре ако го загубя тази вечер? Да отхвърля признанието му?
Може би. Но не точно в този момент. Не още. Исках още време с него, но не тук.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Мисля, че започнах да сбръчквам, – казах. – Може ли да излезем?
-
Разбира се, ще изляза пръв и ще изчакам в другата част на пещерата, – започна да се
потапя.
-
Даниел?
Спря и ме погледна. Преглътнах тежко.
-
Няма никакво значение за мен в какво се преобразуваш. Е – извъртях очи – може би
щеше да ми се стори малко странно ако се трансформираше в плъх или нещо от този
род, но те харесвам . . . доста. Прекалено много.
-
Въпреки че те завлякох обратно на място, на което не искаш да си?
Преди да успея да отговоря, той вече бе под водата и излезе от басейна във формата на
пантера. Въпреки че трябваше да съблечем всичките си дрехи за да се преобразуваме бяхме
скромни. Наблюдавах го докато вървеше, начина по който лъскавото му тяло се движеше
докато излизаше от пещерата. Наистина бе величествен. Независимо дали бе в човешка или в
формата на пантера.
Но не знаех как работи свързването между различните видове. Щях ли да мога да навляза в
емоциите му? Щях ли да бъда способна да прочета мислите му? Щяхме ли да можех да
комуникираме телепатично когато се намирахме в човешките си форми? Когато не бяхме,
щяхме ли да успяваме да различаваме мислите си като останалите свързани двойки?
Всичко, което ми е казвал трябваше да направи нещата утре вечер по-лесни. Вместо това
станаха само по-сложни. Сега имах повече да губя.
***
- Какво е точното к значение?
Лежах върху купчината от одеяла, прекарвайки пръстите си по татуировката на Даниел.
Изглеждаше като черен огън, очертан с бляскаво синьо върху рамото му, пламъците му слизаха
надолу по бицепса му. Но по гърба му имаше серия от келтски възли. Със сигурност не
представляваха името ми, очаквах да уважи желанието ми да не татуира името ми на рамото
си. Освен това, това бе върху дясното му рано, а обикновено онази, която бе свързана със
сродните души обикновено бе върху лявото, по-близо до сърцето.
Подпрян на лакътя си, той лежеше до мен. След като излезе от басейна той се облече, а аз се
присъединих към него. Носеше тениската си докато не го помолих да я свали, желаех да видя
мастилото, да науча всичко за него.
-
Различните пипала представляват разделението на вида ми, – каза ми. – Всяко стои
само. Възлите представляват вашия вид – начина, по който са изтъкани заедно. Те са
по-силни.
-
Уау. Вложил си много умисъл в него.
-
Не мислиш ли, че трябва да е така с всичко, което искаме да бъде постоянно?
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Знаех, че в този момент говори за сродните души. За това как ритуала със свързването не
трябва да бъде приет с лека ръка. Можех честно да кажа, че и двамата влагахме много смисъл
в него.
-
Иска ми се да имахме повече време заедно, да изучим чувствата си – каза той тихо.
Винаги съм чувала, че котките са резервирани същества, но Даниел търсеше тази връзка,
желаеше я толкова отчаяно колкото и аз.
-
Преди пълнолунието ми? – попитах.
-
Да.
Не бях убедена, че ще има някаква разлика. Знаех какво изпитвам към него. Бях влюбена. Това
нямаше да се промени.
-
Ако си наранен, лекуваш ли се в другата си форма? – попитах, мислейки за опасностите,
с които щяхме да се срещнем утре вечер. Без значение колко много се опитвах да не го
допускам в мислите си, то си проправяше път обратно. А когато това станеше,