отчаянието ме обземаше, а аз отчаяно се борех с него. Не исках нищо да се разпадне в
този момент.
-
Да. Аз съм точно като теб, с изключение на това, че се преобразувам в пантера. О, да и
това, че не изживявам емоциите на другите.
-
Значи можеш да прочетеш мислите на другите когато си пантера?
-
Да. Предполагам, че има нещо общо помежду ни.
-
А можеш ли да прочетеш моите мисли сега?
Разочарование проблесна в очите му. Знаеше на къде бия с това.
-
Не.
-
Казват, че истинските сродни души знаят мислите на другия дори когато са в човешка
форма.
-
Може би ще се случи след като изградим връзката с първото преобразуване.
-
Може би. А как . . . имам предвид ако вида ти не се стои заедно, как научи за
семейството си?
-
Прибрах се у дома след първата си година в колежа, – открих ги. Семейството ми бе
близо, но не можех да кажа къде точно живее друг шифтър в тази зона. Не се търсим
един друг. Майка ми спомена Уолфорд докато говореше за клановете шифтъри. Знаеше
малко от историята, но достатъчно за да ме доведе тук.
Зарових пръстите си в косата му.
-
Не мога да си представя както си изпитал. Да ги намериш.
Взимайки ръката ми, той гризна леко пръстите ми, сигнализирайки, че сменя темата, че не иска
да предприеме пътуване надолу по пътя на спомените.
-
Не искам нищо да се случи с теб когато се изправиш пред пълнолунието си.
Насилих се да се усмихна.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Е, все пак нещо ще се случи – ще се трансформирам.
-
Страхуваш ли се?
Бях, за себе си и за него, но нямаше да призная това, затова поклатих глава.
-
Не точно.
Заравяйки пръсти в косата ми, той ги прекара надолу по дължината к.
-
Мисля, че си куражлийка и че то няма да те победи.
-
Куражлийка? Ъргх, спомняш ли си че избягах?
Той задържа погледа си към моя.
-
За това е нужно кураж. Не знаеше какво може да откриеш там.
Нито той когато предприе рискуваното пътуване към Уолфорд.
-
Оказахме ли се такива, каквито си мислеше, че сме? – попитах.
-
По-добри. Всички ме приветстваха. Не очаквах това.
-
Защо не ни позволи да разберем, че си пантера.
-
Част от мен не бе свикнала да споделя. Винаги съм го крил от статистите, освен от
семейството си, никой друг шифтър не бе наоколо за да споделя. Срамувах се. Просто
бях предпазлив. Не знаех как... всичко ще потръгне. А определено не очаквах теб. Ти си
силна, Хейдън. Това те прави дяволски секси.
Тогава ме целуна. Обожавах начина, по който ме целуваше. Смело и с увереност. Качих се
върху него и той ме претърколи под себе си. Кожата му бе топла под пръстите ми, обожавах
силата, която усещах в мускулите му. Дори в човешка форма усещах спиращите дъха останки от
голямата котка: елегантност и сила.
Чувствах се в пълна безопасност с него, но също така и се страхувах. Страхувах се, че ще го
загубя.
Опитах се да не мисля за това. Опитах се да се фокусирам върху нас, върху това, което желаех в
бъдеще. Борех се да остана позитивно настроена.
Целувахме се, говорехме и се смеехме през нощта. Споделяйки миналото си, това което
помнехме от семействата си, мечтите ни за бъдещето. Очаквах да бъда уморена когато
свещите догоряха и слънцето нахлу през входа на пещерата, но вместо това се чувствах
подмладена, свежа, готова да се срещна със всичко, което нощта можеше да ми донесе.
Бях готова да се срещна със съдбата си.
Освен това знаех какъв щеше да бъде отговора ми когато Даниел ме обявеше за своя сродна
душа. Не. Не исках да рискувам да го изгубя.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Chapter Sixteen
Глава шестнадесета
_____________________________________________________________
Превод: sunset
Редакция: djenitoo
Вървяхме пеша по пътя обратно към имението. Бе толкова ясен и приятен ден, че бе
трудно да приема бурята, която щеше да се развихри довечера.
Колкото по-близо стигахме до Уолфорд, толкова повече емоции започнаха да нахлуват в мен.
Тревога, страх, ужас, очакване. Никое от тези чувства не бе мое, но се отразяваха в мен. Исках
да бъда смела, силна, но истината бе че се чувствах изплашена и дяволски недоволна, че
жътваря опетняваше това, което трябваше да бъде страхотна нощ на пробуждане и
задълбочаване на връзката между мен и сродната ми душа. Когато се върнах в Уолфорд в