началото на зимната ваканция бях обнадеждена, че може би ще се намери някой готов да
сподели първата ми трансформация. Но никога не съм очаквала да открия някой като Даниел,
някой с когото наистина да желая да споделя този момент. На моменти това, което изпитвах
към него бе невероятно голямо. А да зная, че той има толкова силни чувства към мен – бе
подарък, който в действителност не съм очаквала да получа.
Не желаех да го изхвърлям обратно в лицето му, но нямаше да рискувам заради
последствията, които идваха с приемането му. Това ме натъжаваше и вбесяваше.
Не осъзнавах колко силно стискам ръката му докато не се пошегува.
-
Ако не започнеш да стискаш по-леко ще трябва да се преобразувам заради счупена
кост.
Пуснах го на мига.
-
Господи, съжалявам.
Той ми се усмихна нежно.
-
Няма нищо. Емоциите им започват да те атакуват, нали?
Така беше, но не това бе източника на нарастващото напрежение и страх. Въпреки това кимнах, искайки да намаля притесненията му за мен.
Той спокойно се огледа наоколо, сякаш преценяваше заплахата и планираше възможностите.
Чудех се дали нещо го притесняваше, сега знаех че бе пантера в сърцето си, разбирах тишината
Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
в него, на която бях ставала свидетел толкова много пъти. Можех да си го представя легнал
върху клон на дърво, с опашка мърдаща се мързеливо.
-
Може би не трябва да се връщаме – каза. – Може би ще е по-добре да се върнем в
пещерата и да изчакаме пълнолунието. Не е нужно да бъдеш бомбардирана цял ден с
чуждите страхове и тревоги. Най-вероятно имаш достатъчно собствени.
Повече от достатъчно, но в центъра им не бях аз, а той. Никога не съм разбирала колко много
отговорност идва с любовта. Колкото и да бе невероятна тази емоция, бе равносилна на
ужасяваща.
Идеята му бе изкушаваща, просто да прекарам останалата част от деня с него, но вместо това
поклатих глава.
-
Може би през това време старейшините ще намерят още нещо в древния текст, с което
да ни помогнат. – знаех, че искат да намерят нещо по-безопасно – Би трябвало да
останем с тях, да им погнем с търсенето.
Той докосна бузата ми с познатия жест, който с времето трябваше да приема. Бе толкова
спокоен, но пълен с нежност.
-
Съжаляваш ли, че прекара вечерта с мен?
Усмихнах се нежно, припомняйки си моментите ни заедно.
-
Не бих заменила нищо за предната нощ. Но сега трябва да се срещна с реалноста, а
това означава да укрепя стените.
-
Това е гадно.
Засмях се.
-
Да, но започвам да свивам с него.
-
Предполагам, че мога да те разсея с една целувка.
Преди да му отговоря вече ме целуваше. Бе невероятно как всичко останало изпадаше на
заден план. Той умееше да се целува невероятно. Имаше цел в движенията на устата му, почти
сякаш рисуваше страст. Не исках да спира. Но в крайна сметка трябваше да си поемем въздух, а
когато това стана, притисна челото си в моето и каза.
-
Да се върнем в пещерата.
О, беше съблазнително.
-
Утре.
Дръпвайки се назад той ме погледна, може би опитващ се да разбере дали наистина мисля, че
ще има утре за двама ни. Най-накрая прие това, което видя на лицето ми, взе ръката ми в
своята и започна да върви към имението.
-
Значи се опитваш да блокираш емоциите им? – попита.
Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Всеки път когато мога. Понякога е сякаш има някаква бледа стена там, но просто не
мога да я накарам да стане по-дебела.
-
Кога опита последно?
Погледнах към него. Вида му винаги ме е удряло в сърцето.
-
Каква е разлика би имало?
Той повдигна рамене.
-
Може би никаква. Но сега си на прага на пълнолунието си, другите ти сетива се
изострят, може би способността ти да ги блокираш ще се повиши заедно с всичко
останало.
-
Ще бъде хубаво. – ако намерех начин да контролирам всичко това, може би дори щях
да се науча да използвам способностите си за нещо добро – Как мислиш, защо видът ти
е разпръснат? – попитах, изпитвайки нужда и желание да сменя темата.
-
Това е в природата на пантерата.
-
Спомена, че си дошъл, за да се учиш от нас, за да успееш да събереш вида си заедно.
Плановете ти остават ли същите?
-
Смениха се.
Да, определено, помислих си. Нещо неочаквано се случи. Даниел бе неочакван – по толкова