Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Chapter Nineteen
Глава деветнадесет
_____________________________________________________________
Превод: sunset
Редакция: djenitoo
Тъмните Пазители затвориха кръга си около мен. Хрътките оголиха зъби, червена слюнка
закапа от острите им зъби. Стояха ниско, обикаляйки около нас. Аз бях застанала на ръцете и
краката си, дишайки тежко. Можех да почувствам приближаващата трансформация. Кръвта ми
шумеше в ушите ми.
Жътваря чакаше търпеливо. Бе отвратително създание, поне седем фута високо. И широко.
Въпреки, че все още не бе напълно трансформирано, изглеждаше като мъгла. Форма, но без
субстанция. Знаех, че ще стане плътно когато му дойде времето. Тези дълги пръсти щяха да се
пресегнат към мен, да ме докоснат и да изтискат душата ми.
Неговите покорни слуги бяха друга история. Те бяха плътни, с червени присвяткващи очи.
Болката ме удари и от гърлото ми се откъсна слаб плач. Кайла бе първата, която изгуби
концентрацията си. Нищо чудно, тя не бе израстнала с нас. Тя се обърна към мен – страха к
нахлу в тялото, отслабвайки го още повече.
-
Унищожете ги! – гърления глас на жътваря отекна около нас, карайки снега от
дърветата да падне.
Хрътките скочиха. Тъмните Пазители се бореха да ги отблъснат, пристъпвайки назад, движейки
мечовете си.
Конър пръв успя да нанесе удар. Кучето изкимтя, а рана се отоври в гръдния му кош, но преди
кръвта дори да започне да тече, раната се затвори.
-
По дяволите! – промърмори Конър, разтваряйки крака за да балансира по-добре – Те се
лекуват.
-
Те не са шифтъри – казах, задъхана, бореща се да отклоня трансформацията –
Имунизирани са срещи ефекта на среброто.
Пролука се отоври между пазителите докато хрътките ги дебнеха, заобикаляха и раздалечаваха
един от друг.
Неистов писък на ужас преряза нощния въздих. Сет!
Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Обърнах се точно когато страховете и ужаса му се блъснаха в мен. Две кучета го разкъсваха.
Раздвоението му премина през мен. Ако не се преобразеше, нямаше да може да се излекува.
Ако го напрвеше, жътваря можеше да вземе душата му.
Лукас и Рейв ги изтласкаха на страна. Рейв успя да забие меча си в сърцето на едната хрътка. Тя
се превърна в пепел.
Пазителите се разделиха. Половината се опитваха да ме защитят, а другата половина бе
наобиколила Сет, сега гонейки хрътките надалеч от него. Сет лежете там, опитваш се да стане, отчаян да се присъедини към борбата, но прекалено слаб за това. Кръвта изтичаше от раните
му.
Той легна обратно на студения въздух, погледа му нагоре. Емоциите му преминаха през мен:
съжаление, тъга. Накрая любов. Имаше някоя който обича, той я оставяше.
-
Не!
Знаех какво е да се откажеш от единствения, когото обичаш повече от всичко друго. Бе
достатъчно, че един от нас вече си бе отишъл. Освен това, със способноста ми да усещам
емоциите, може би душата ми щеше да връхлети към жътваря с чувства и да го унищоци.
Изглеждаше необичайно, но щях да продължа да се боря с това през вечността.
-
Вземи мен! – изкрещях. – Вземи само мен!
Принудих се да стъпя на ходилата си, направих няколко стъпки напред. Повдигайки ръце към
небето, повках луната, спирайки да се боря с трансформацията, позволявайки болката да
нахлиуе в мен –
Жътваря замръзна. Лицето му бе дори по-ужасяващо - маска на болка и мъка. Тялото ми
блесна с началото на трансформацията –
Протегна един от онези дълги приличащи на ножове нокти –
Черна стрела изкочи от гората и удари жътваря с достатъчно сила за да го повали.
Даниел!
Тежестта на тялото му държеше създанието на земята. Наблюдавах с ужас как то забива
пръстите си в него, създавайки реки от кръв. Даниел зарови зъбите си в гърлото му, но то все
още се бореше. Въртеше се, викаше и се врязваше в Даниел. Знаех, че устата на Даниел е
станала на мехури от горещината на създанието, знаех че болката трябва да е изключителна
силна, но въпреки това той удържа.
Оглеждайки се наоколо фанатично, забелязах меча на Сет, наполовина заровен в снега.
Достигнах до него и го вдигнах.
Борейки се със собствената си болка, собствената ми нужда да се преобразувам, докато
другите държаха хрътките заети, достигнах до Даниел и намушках жътваря. Не можех да стигна
до сърцето му, тъй като Даниел бе върху него, все още държейки шията му. Клекнах. Когато