старейшина Томас пусна първоначалната тактика обратно в действие.
-
Не знаех какво ги е убило до нощта, в която Джъстин умря. След това мислех единствено
как да защитя Хейдън.
Сърцето ми препусна. Погледна ме и аз направих всичко по силите си за да му внуша, че без
значение какво ще се случи, аз щях да го подкрепя. Най-накрая продължи.
-
Мислех си, че ако ви кажа всичко ще откажете да ме приемете. Имах нужда да науча това,
което знаете вие за да предпазя клана си от изчезване. Може би част от урока, който
трябваше да науча бе да се доверя, на онези които не са като мен. Това, което направих
бе заради нуждата да спася собствения си вид. Поставях това, което смятах за тяхна нужда
на първо място. Сега зная, че трябва да поставя на първо място всички шифтъри, не само
моя род. Това, в което се преобразуваме не ни определя. Не мога да възвърна миналите
си действия, но мога да се закълна, че никога няма да намерите по-отдаден Тъмен
Пазител на вашия вид.
-
Може би – каза старейшина Уайлд замислено – първата стъпка е да спреш да гледаш на
нас като вид разделен от твоя. Както сам каза, всички ние сме шифтъри. Това е нашата
връзка. Просто има някои шифтъри с различни възгледи от нас. Ние не ги различаваме, не
гледаме на тях сякаш не са от нашия вид.
Погледна към мен.
-
Ще се съгласиш ли, Хейдън?
Кимнах.
-
Да.
Старейшина Уайлд се обърна към масата, след което към Даниел.
-
Добре дошъл си да останеш сред нас, Пазител Фостър.
Облекчението се вля в мен и не можех да предотвратя една малка усмивка, която се оформи
върху устните ми.
-
Благодаря ви, старейшини, Тъмни Пазители. Тъй като ми предложихте да остана, сега
мога да напусна с леко сърце.
-
Имате намерение да напуснете? – попита старейшина Уайлд.
-
Да, сър. Има много загубени, които не знаят какво можем да бъдем ние шифтърите. Които
крият какво са и нямат място, на което могат да го празнуват. Искам да разберат, че не са
сами.
-
Тогава имаш нашата благословия, ние ще ги посрещнем ако решат да дойдат при нас.
-
Благодаря ви.
Избутах стола си назад, станах и отидох до Даниел, хванах ръката му.
-
Той е моя сродна душа. Аз ще тръгна с него и също бих желала вашата благословия. Но ще
тръгна и без нея ако се наложи.
Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Имаш нашата благословия – каза старейшина Уайлд – Ако родителите ти бяха тук сега, с
нас, мисля, че също така щеше да имаш и тяхната. Те не желаеха нищо повече от това да
бъдеш щастлива.
-
Обещавам, че ще бъде така – каза Даниел. Стисна ръката ми, след това обви ръка около
мен, придърпвайки ме към себе си, точно там където принадлежах. Близо до сърцето му.
***
В горната част на татуировката на Даниел, където възлите завършваха, имаше още една,
вградена в кожата му: келтски символ, представляващ името ми. Той бе казал, че тя започва от
бицепса му и продължава по гърба, изобразявайки пътуването му – от разделението, до
събирането заедно. Това бе историята и на моето пътуване.
С Даниел до себе си, често разсейващ ме, бях в състояние да бъда сред други шифтъри. Само
най-наситените им емоции нахлуваха в мен сега. Учех се да го използвам като сигнал, когато
някой имаше нужда от помощ. Все още не смятах способността си за дар, но приемах факта, че
може би не бе точно проклятие.
-
Ще се върнете на време за лятното слънцестоене, нали? – попита Кайла докато обвиваше
ръцете си около мен.
С Даниел тръгвахме на експедиция, в търсене на други шифтъри като него. Не знаех до колко
можех да помогна, след като не можех да изпитвам емоциите им, но това за мен щеше да бъде
един малък рай.
-
Ще се опитаме – казах.
Намирахме се в предния двор на Уолфорд, взимайки си довиждане с всички.
Щяхме да пътуваме с моторната шейна, която ни бе подарък от старейшините. Не знаех дали
щеше да бъде толкова вълнуващо да се возя на нея, сега когато ми бе позволено. Все още
имаше месеци преди да дойде пролетта, но с Даниел бяхме нетърпеливи да започнем
пътуването си.
Прегърнах всички, оставяйки старейшина Уайлд за последен. Бях изненадана когато сълзи
бликнаха в очите ми докато ръцете му се обгръщаха. Той винаги бе изглеждал толкова силен, а
внезапно го почувствах невероятно крехък.
-
Приятно пътуване, Хейдън – каза. – И запомни, че това е твоя дом.
-
Така е – признах пред него и може би за пръв път в живота си – и пред себе си.