-
Ако имаш нужда от помощ, малко момиче, ела при мен – каза ми.
При неговите шест фута и осем инча всичко до него са малки, но при моите пет фута и четири
инча, аз бях особено дребна. А докато оценявах офертата му за помощ, знаех, че никога няма
да се възползвам от нея. Той нямаше никакъв шанс срещу момче, което може да се
трансформира във вълк.
Бях благодарна, че вратата на кабинета му бе затворена докато подминавах. Не исках да се
налага да давам обяснения или да направя грешката да си помисля, че би могъл да ми
помогне. Докато се промъквах надолу по коридора, установих с недоволство, че бях принудена
да напусна преди да бъда готова. Надявах се, че ще мога да спестя още малко пари, така че да
пътувам по-лесно на дълго разстояние. Все още не бях решила коя да бъде крайната ми
дестинация, мислех си, че имам повече време да се подготвя. Позволих на щастието и
задоволството да създат погрешно чувство за сигурност. Глупава, Хейдън.
Побързах надолу по коридора, близо до склада. Грабнах белия си анорак от една кука в
близост до задната врата. Изхлузвайки работните си обувки, ги пъхнах обратно в раницата си и
обух ботутшите си, нахлузих червено-бялата си шапка и напъхах конската си опашка под нея.
Дръпнах ръкавиците си.
Погледнах над рамото си. Не исках да оставям топлината и сигурността, която ми предлагаше
това място. Отчаяно не исках да напусна мира и тишината. Но нямах друг избор. Трябваше да
бягам. Бързо. Сега. Нямаше начин да се върна обратно в Уолфорд.
Бутнах отключената врата и стъпих навън, в снега и студа. Преди дори вратата да се затвори зад
мен, се обърнах към дърветата, където сенките се удължаваха и можех да се скрия –
-
Отиваш ли някъде, Хейдън? – дълбок глас отекна около мен.
Сърцето ми се качи в гърлото, обърнах се назад.
Даниел стоеше там, облегнал се на стената, с ръце кръстосани около широкия му гръден кош.
Не си бе сложил шапка, черните му джинси очертаваха дългите му крака, дебелото му черно
яке бе все още откопчано, добавено към опасния му чар – сякаш времето не бе заплаха за него.
Тъмната му коса и дрехи правеха зелените му очи още по-живи. Горещ не бе правилната дума
за него. Може би изгарящ?
Той тръгна уверено към мен, оставяйки стъпки в недокоснатия сняг. Очите му уловиха и
задържаха моите. Исках да избягам към дърветата, но знаех, че просто ще последва чистата
следа.
Протегна ръка за да ме докосне и аз се втвърдих, приготвяща се за изблика на гордост – бях
убедена, че ще се надуе от това, че ме е намерил – че ме е победил. След като не можех да
усетя емоциите му, въпреки малкото пространство вместо нас, знаех, че нищо не би могло да
попречи на чувствата му да ме достигнат след като ме докосне. Изживяването на емоциите на
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
останалите винаги бе по-силно, по-дълбоко, когато е включен и физически контакт. Това бе
една от причините да избягвам контакт с шифтър при всяка възможност.
Бих могла да отстъпя назад, само че бях любопитна. Не бях свикнала да бъда около шифтър без
да знам какво изпитва. Но когато ръката на Даниел докосна бузата ми, всичко което усетих
беше... топлина. Кожа до кожа. Грапавите му пръсти се плъзнаха нежно надолу по бузата ми.
Дори при този интимен контакт не можех да почувствам чувствата му. Не знах какви емоции
танцуват през него. Нямаше смисъл. Той е шифтър. Би трябвало да изживявам страстта му
много преди да се приближи толкова близо до мен. А когато ме докосна – трябваше да ме
разтърси толкова силно, че собствените ми емоции да излетят.
Но само моите собствени чувства се търкаляха в мен. Отново този глупав страх, достигащ до
паника сега. Но имаше и още, още толкова много. Гняв, учудване, разочарование,
раздразнение, тъга. И очарование. Привличане. Беше сякаш току-що съм завъртяла колелото
на съдбата, което бе напълнено с емоции вместо долари и суми и сега те се завъртаха в мен.
Къде ще спре? Какво щях да почувствам накрая?
-
Защо бягаш, Хейдън? – попита тихо.
Наведе се близо, толкова близо, докато вече не можех да видя очите му, а бузата му почти се
отъркваше в моята. Бях твърде шокирана от внезапната интимност, за да се отдръпна. Чух го
как вдишва дълбоко, знаех, че той ме помирисва – последна, безшумна декларация за добре
свършената работа. Чудех се защо това накара коленете ми да отслабнат. След първата ни