трансформация, всичките ни чувства се засилват, но обонянието винаги е най-силно.
-
Ще те открия отново – каза с глас, който сега бе близък до мъркане.
Накара ме да чувствам ненормални неща, не знаех какви бяха някои от тези наситени емоции,
какво сигнализираха. Колелото на усещанията най-накрая спря да се върта, избирайки една,
която ми бе толкова позната.
Страх.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Chapter Two
Глава втора
_____________________________________________________________
Превод: sunset
Редакция: djenitoo & sunset
-
А-аз не б-бягах – запънах се, проклех се изпод дъх, тъй като никога до сега не ми се бе
случвало. Той ме караше да се чувствам неудобно и това ме накара да му се ядосам. Ужаса
в тялото ми намаля и яростта пое роля. Изкритикувах го с обвинителен тон.
-
Не че това е твоя работа, но си взимах почивка.
-
Ъмм-хм.
Със сновящи зелени очи, той протегна ръка и потупа малките червено-бели помпони на
плетената ми шапка. Пляснах го по ръката, но особено неефективно, което го накара само да се
ухили повече и да ме накара да се почувствам по-безпомощтна. Бях прекалено запозната с тази
емоциия, никога не съм я харесвала, а сега ми се струваше още по-дразнеща, защото очевидно
това го забавляваше.
-
Сигурно си се опаковала така само за да си вземеш почивка?
Отстъпих назад, за да изляза от обсега му.
-
В случай, че не си забелязал – зима е! Сняг, киша, лед, минусови температури. Няма
значение. Нямам време да ти давам уроци. Трябва да се върна обратно на работа.
Започнах да го заобикалям.
-
Трябва да се върнеш обратно в Уолфорд.
Думите му ме спряха и ме накараха да се извъртя обратно към него. Не желаеех да му се моля, затова се опитах да запазя гласа си равен, но въпреки това отчаянието се четеше явно в думите
ми.
-
Там не е безопасно за мен.
-
И си мислиш, че тук си в безопасност? Сама? – той поклати глава. – Какво си си мислила
когато си напусна Уолфорд?!
Че живота ми зависи от това.
1
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
-
Не си ли притеснен от посещението на жътваря? – попитах.
-
Патрулирах същата нощ. Не го видях, но последиците – да.
До сега не бях осъзнала, че той не бе един от Тъмните Пазители на поляната в нощта, в която
Джъстин умря.
-
Чух, че е казал, че ти си следващата. Можем да те защитим в Уолфорд.
Поклатих глава категорична в решението си.
-
Не, не можете. Безопасността е илюзия. Това ще е мястото, на което жътваря ще ме
потърси. Там, не тук.
Знаех, че действам безразсъдно - да премина през трансформацията сама – другото название
на думата смърт. Но бях изучавала древния текст и мисля, че бях открила една вратичка. Бях
изживявала това, което останалите шифтъри са изпитвали по време на трансформацията им.
Всичко, което трябваше да направя е да имитирам емоциите им, да последвам пътеката, по
която са поели.
Даниел се поколеба за момент и усетих искрата надежда, че може би е станал по-отстъпчив, но
след това той я погаси с думите си.
-
Съжалявам, Хейдън, но старейшините ме изпратиха да те върна. Това е мой дълг.
Не желаех да се дам лесно, затова скръстих ръце пред гърдите си и повдигнах глава, за си дам
малко време за обмисляне.
-
Знам всичко за дълга и отговорността. Когато поех тази работа, дадох дума, че ще работя
тук през зимната почивка. Това е последния уикенд. Виждаш колко е пренаселено там.
Утре ще се влоши още повече. Не мога просто да си тръгна, не е честно към работодателя
ми, не е честно спрямо останалите служители.
Знаех, че най-верочтно ще могат и без мен, но с този ход бих си откраднала малко време за да
обмисля следващия си. Не бях готова да се върна в Уолфорд, а със сигурност нямах никакво
желание да бъде ескортирана обратно до там, сякаш правех нещо грешно.
Като че разбрал какво точно си мисля, той повдигна рамене небрежно.
-
До събота вечерта? Повечето часове започват в понеделник, така че хората ще си тръгнат в
неделя. Защо не поговорим пак за това, когато смяната ти свърши?
Звучеше толкова отговорен и разумен. Исках да си тръгне и да ме остави. Никога не бях
опитвала да флиртувам с някой, никога не бях опитвала да го въртя около малкия си пръст. Но
дори и да бях, Даниел не ми изглеждаше от типа, който лесно могат да бъдат манипулирани.