Когато нощта падна над Дамаск, Бийн и Петра се разхождаха по улиците, разглеждайки витрините на магазините. В Дамаск все още съществуваха традиционните пазари, където се продаваше най-прясната храна и местни произведения ръчна изработка. Разбира се, супермаркетите, бутиците и веригите магазини бяха стигнали до Дамаск, както до почти всяко друго място на земята, но пазарите отразяваха местния вкус. Нямаше недостиг на европейски или американски артикули, ала Бийн и Петра се радваха най-много на изделията, които никога нямаше да намерят пазар в Запада, а очевидно много се търсеха тук.
Разменяха си гатанки относно предназначението на всеки артикул.
Спряха при един ресторант на открито с добра музика, която свиреше достатъчно тихо, за да могат все пак да разговарят. Поръчаха си странна комбинация от местна храна и международна кухня, заради чието количество дори келнерът поклати глава, но двамата бяха в настроение да си доставят удоволствие.
— Утре най-вероятно ще повърна всичко това — съжаляваше Петра.
— Вероятно — съгласи се Бийн. — Но ще е по-добре, ако…
— Моля те! Опитвам се да ям.
— Ти повдигна този въпрос.
— Зная, че е нечестно, но когато аз го спомена, не ми причинява гадене, а само гъделичкане. Сама не мога да предизвикам повръщането.
— Аз пък мога — възрази Бийн.
— Не се съмнявам. Вероятно заради Ключа на Антон.
Продължиха да говорят за незначителни неща, докато не чуха някакви експлозии, отначало много далечни, после в съседство.
— Нали не е нападение над Дамаск? — прошепна Петра.
— Не, мисля, че са фойерверки. Сигурно става дума за празник.
Един от готвачите изтича в ресторанта и изригна поток от думи на арабски, които бяха, разбира се, напълно неразбираеми за Бийн и Петра. Внезапно местните клиенти скочиха от масите. Някои от тях изтичаха навън от ресторанта, без да платят, и никой не се опита да ги спре. Други изтичаха в кухнята.
Няколкото чужденци в ресторанта се чудеха какво става.
Най-сетне един милостив келнер се появи и обяви на общия език:
— Храна ще закъснее. Аз много съжалява да каже на вас. Но щастлив да кажа защо. Халиф ще говори до една минута.
— Халифът ли? — изненада се един англичанин. — Той не е ли в Багдад?
— Аз мислех, че е в Истанбул — обади се някаква французойка.
— Не е имало халиф от много векове — отсече японец с вид на професор.
— Очевидно вече имат — подхвърли Петра. — Питам се дали ще ни позволят да влезем в кухнята, за да наблюдаваме с тях.
— О, не знам дали бих искал — намръщи се англичанинът. — Ако са се сдобили с нов халиф, ще се чувстват известно време шовинистично настроени. Ами ако решат да започнат да бесят чужденци, за да отпразнуват събитието?
Японският учен побесня от това предположение. Когато двамата с англичанинът се хванаха вежливо за гушите, Бийн, Петра, французойката и още няколко западняци влязоха в кухнята през двукрилата врата, където персоналът почти не им обърна внимание. Някой беше донесъл плосък телевизор с голям екран и го бе поставил на една полица, облегнат на стената.
Алай вече бе на екрана.
Не че имаха полза от гледането — не разбираха нито дума от речта. Щяха да почакат за пълния превод по-късно по новинарските мрежи, но картата на западен Китай не се нуждаеше от обяснение. Без съмнение той им казваше, че мюсюлманският народ се е обединил, за да освободи поробените от дълго време братя в Шинджиянг. Келнерите и готвачите придружаваха почти всяко изречение с весели възгласи — Алай явно знаеше, че това ще се случи, защото правеше кратки паузи след всяко изявление.
Бийн и Петра съсредоточиха вниманието си върху други неща. Бийн се опита да определи дали речта се излъчва на живо. Часовникът на екрана не беше никакъв показател — можеха да го вкарат дигитално в предварително записан видеоматериал по време на предаването. Накрая всичко стана ясно, когато Алай се изправи и отиде до прозореца. Камерата го следваше, а там, простиращи се навън под него, блестяха светлините на Дамаск. Изявлението беше на живо. И каквото и да казваше, докато сочеше към града, то очевидно даваше резултат, защото радостните готвачи и келнери започваха да плачат открито, без да се срамуват, все още приковали погледи в екрана.
Междувременно Петра се опитваше да отгатне как мюсюлманите приемат Алай. Тя познаваше лицето му прекалено добре, ето защо отдели момчето, което познаваше, от мъжа, който беше сега. Състраданието, което тя забелязваше преди, сега бе по-ясно изразено от всякога. Очите му бяха изпълнени с любов, но в тях имаше също пламък и достойнство. Той не се усмихваше — което беше присъщо за военен лидер на нации, чиито синове умират в битки или убиват вражеските синове. Не използваше и гръмки фрази, за да разпали фанатичен огън.