Междувременно сега вече имаме повод за законова намеса на Земята, при това поводът е предоставен от нацията, която до вчера най-вероятно щеше да се оплаче от наша намеса. Ние с нищо няма да повлияем на изхода или на развитието на войната в Азия. Първо ще потърсим сътрудничеството на бразилското правителство, но ще се погрижим да стане ясно, че такова сътрудничество, правно или военно, не е задължително. Ние ще ги помолим да изолират двора на Хегемонията, така че никой да не може да влезе или да излезе от него, до очакваното пристигане на нашите въоръжени сили.
Моля, информирайте хегемона и разработете съответните планове. Дали господин Уигин ще присъства на завземането на двора е въпрос, по който нямам никакво мнение.
Самата Вирломи така и не посети града. Тези дни бяха отминали. Някога бе свободна да обикаля като странник из земя, където хората или прекарваха целия си живот в едно село, или се откъсваха и прекарваха целия си живот на пътя. Тогава обичаше да влиза в селата, всяко от които беше приключение, изпълнено със свои клюки, трагедии, настроение, романтика и ирония.
В колежа, който бе посещавала за кратко между завръщането от космоса и постъпването в индийската военна щаб-квартира в Хайдарабад, тя бързо осъзна, че интелектуалците са в голямо заблуждение. До един си въобразяваха, че развитието на разума, безкрайното самоанализиране и личната им автобиография, налагана върху всички новодошли ги извисява над безсмисления живот на обикновените хора.
Вирломи знаеше, че грешат. Интелектуалците в университета бяха същите. Имаха същото задълбочено мислене относно същите банални дилеми. И подсъзнателно го знаеха. Когато се случеше важно реално събитие, то ги разтърсваше до дъното на душата и те излизаха от ролята си на университетски мислители, защото реалността трябваше да бъде изиграна на друга сцена.
В селата се живееше заради самия живот, а не заради интелектуално превъзходство или за показност. Умните хора бяха ценени, защото можеха да решават проблеми, а не защото умееха да говорят увлекателно за тях. Където и да отидеше в Индия, тя непрекъснато си мислеше: „Бих могла да живея тук. Бих могла да остана сред тези хора, да се оженя за един от тези мили селяни и да работя до него през целия си живот.“ Но друга част от нея отговаряше: „Не, не би могла. Защото, независимо дали ти харесва или не, ти в края на краищата си един от онези университетски мислители. Можеш да посещаваш реалния живот, но мястото ти не е там. Ти жадуваш да живееш в глупавия сън на Платон, където идеите са реалност, а реалността е сянка. Това е мястото, за което си родена, и когато се придвижваш от село на село, то е единствено за да се учиш от жителите им, да ги обучаваш, да ги манипулираш, да ги използваш, за да постигаш личните си цели.“
„Но моите собствени цели — мислеше тя, — са да им дам даровете, от които се нуждаят: мъдро правителство или поне самоуправление.“
После се смееше на себе си, защото двете неща бяха обикновено противоположни. Дори един индиец да се управляваше от индийци, това не беше самоуправление, защото управляващият управляваше хората и хората управляваха него. Управлението бе взаимно. Това беше най-доброто, към което би могъл да се стреми човек.
Сега обаче нейните дни на странстване бяха приключили. Тя се върна на моста, където войниците, поставени да я охраняват, и обитателите на съседното село се бяха отнасяли към нея като към бог.
Тя се завърна без фанфари, влезе в селото, което я бе приело най-близо до сърцето си, и се заприказва с жените при кладенеца и на пазара. Отиде до потока, който служеше за пране и миене, и помогна за прането на дрехите. Някой й предложи да сподели дрехите си с нея, за да може тя да изпере прашните си от пътуването дрехи, но тя се засмя и каза, че още едно пране ще ги стрие на прах, но би желала да заслужи нови дрехи, като помогне на някое семейство.
— Госпожо — промълви една стеснителна жена, — ние ви хранехме при моста, без да искаме нещо в замяна.
Ето че беше разпозната.
— Но аз искам да заслужа любезността, която показахте към мен тук.
— Вие ни се отблагодарихте многократно — обади се друга.
— И сега ни се отблагодарявате, като идвате сред нас.
— И перете дрехи.
Значи все още й се носеше слава на бог.
— Аз не съм за каквато ме мислите. Аз съм по-ужасна от най-лошия ви страх.
— Ужасна сте за нашите врагове, госпожо — каза една жена.
— Ужасна за тях, наистина — съгласи се Вирломи. — Но аз ще използвам вашите синове и съпрузи да се бият с враговете ви и някои от тях ще умрат.